Жлъч в сърцето

Жлъч, познат още като Жлъчезар Живков, е смущаващо талантлив и все по-популярен 27-годишен български хип-хоп артист, когото можеш да слушаш с вниманието и ентусиазма, с които малкото момче слуша баща си, докато същият му разказва за механизма на някаква джаджа в ръцете си, сглобена от безброй причудливи частици.

Освен ако не си голямо момиче. Тогава последното, за което искаш да мислиш, когато чуваш гърления му тембър, е баща ти. Слушаш с не по-малко внимание въпреки това.

За мен Жлъч е поет от ранга на Хазарта, макар да пише, както ги и реди – различно. Поне за родната сцена. Което означава изобщо, тъй като римите му са на български език – така красив, така рядък.

Г-н Жлъчезар, който е завършил Класическата гимназия в София и много обича ж.к. Борово, има ясното намерение да ни отнесе главите през идните години с това, което прави и няма нещо, което да те накара да не повярваш, че именно такава ще е случката.

Първо, човекът е някак ексцентрично автентичен в работата си. Поне за локалните стандарти. А когато работата ти е да правиш изкуство, автентичността е задължително условие за успех. Второ – Жлъч си вярва. Едва ли има нещо по-ценно за България от кадърни млади българи, които вярват в потенциала си.

Разхождала съм се десетки пъти по Стамболийски с Жлъч в ушите и бира в ръка вечер след работа. Слушала съм Жлъч и цялото So Called Crew, докато тренирам ожесточено в Люлин.

Приятелите ми ме бъзикат, че съм „латентно влюбена в известен“, както се прави през пубертета, но истината е, че е трудно да не се влюбиш в тази музика, защото тя се влива в сърцето без цедка. Така е направена.

Срещаме се на Шишман в началото на април и започваме да говорим.

Не съм див рап фен, но това, което правиш, ме привлече най-вече заради лириките. Това е поезия.

На мен това ми е най-голямата победа. Че не съм в тази „рапърска капсула“ и едновременно с това не съм и някаква поп звездичка, което е, едва ли не, единствената алтернатива. Аз съм просто човек, който прави нещо яко за хора с алтернативно мислене.

Нямаш ли чувството, че много артисти от тази сцена, които искаш да подкрепиш, като ги пускаш в новото си предаване в радиоефира например, всъщност пишат слаби неща?

Ами не, има хора с по-различен стил. Някои от тях просто не целят това, което аз целя. Винаги когато съм мислил докъде искам да стигна в тази музика, малко или много съм си представял как привличам на своя страна хора, които са с високи критерии за изкуство, независимо дали са рап фенове или не. И това лека-полека се случва.

Като цяло ме интересува малцинството алтернативни хора в България. Просто аз съм тръгнал натам, други не са. Някои например правят музика, така че да им се кефят техните стари приятели от квартала и не им пука дали още сто хиляди човека им се кефят.

Парчето ти с Рут ли беше моментът, в който усети, че се отваряш към по-голяма публика?

Спокойно мога да кажа, че този процес го наблюдавам от около 2 години вече. Реално последният ми скок от един по-малък обръч към един по-голям обръч от публика беше, когато взех участие в One Shot серията. Там, малко или много, или ще се изложиш много жестоко, или ще спечелиш много хора на своя страна…

Когато правиш нещо, което се харесва много от едни хора, то не се харесва от много други хора, нали така?

Ами, при мен го има сериозният проблем, че в интернет имам сигурно 10 хейтъри. Мога да ги изброя, ако се напъна. Хората, които ще напишат „да го духа Жлъч“ или „тоя не става“ – броят се на пръстите на двете ми ръце. Те са едни и същи. А аз съм такъв : „Д*ба, нещо не съм направил като хората, би трябвало да правя някаква супер полюсна музика.“

Примерно Стругаре, дето го познавам откакто е 12-годишен, никога не съм очаквал че ще прави толкова по-разединяващите неща от мен.

Аз там имам много смесени чувства…

Ето, виждаш ли? Аз в сравнение с него съм като някакъв политик дето целува бебета, сещаш ли се?

Не, не, не. Според мен това, че говориш гърлено и едновременно казваш истини, респектира. Малко хора са искрени по твоя начин. Беше ли ти необходимо да си смел, за да пишеш за публика, а не за себе си?

Аз не отделям двете неща. В тази връзка, много хора ме питат за „Шепа пепел.“

Това е върховна песен.

Да, който е приключвал 6-годишна връзка, знае как е. После година поне си като сопол. Във върха на най-гадния си период по това време написах „Шепа пепел“. Много голяма част от нещата, които съм казал тогава, сега не бих застанал на сто процента зад тях. Просто съм се чувствал така. В реалния живот аз съм приятел с човека, с когото съм бил 6 години.

Това с приятелството след 6-годишна връзка не е ли малко булшит?

Тая мацка ми беше приятел 6 години, преди да се съберем и да бъдем 6 години заедно. Не мога да хвърля първите 6 години в кошчето, защото тя просто е много як човек. Иначе, като ми се пишат неща, сядам и пиша неща.

Стигаш до хората, защото това, за което говориш – то се случва често в душите на всички нас.

Да. Точно. Аз можеше да не я пускам тази песен. Гената (So Called Crew) ни дава поредния архив с бийтове, това с китарките почва и аз хващам и почвам да шрайба… Беше готово за един час. А аз не пиша текстове за един час. Понякога ги пиша за година. Всичко е пачове (кръпки). Постоянно съчленявам. Но когато става дума за неща като „Противотежест“… Те са БАМ! На импулс.

Гледам да творя, за да съм доволен през по-голямата част от времето. „И утре е ден“ съм го мислил и съм искал да е яко и да избухват хора на него. Няма как да накараш хора да избухват и да си пускат музиката ти в колата, като им разкажеш за шестгодишната си връзка. Влагаш силата си на MC, на човек, който движи тълпата, има супер луди неща за казване и казваш всички луди неща, които в този момент може да ти хрумнат.

Хубаво е, че има баланс между едното и другото. Не е само: „Аз съм някакъв bad boy, който няма чувства”. Каква е ролята на тъгата в това, което правиш?

Има голяма роля. Тъгата за мен е чувствителност към света. И съответно аз съм благодарен, че доста често съм тъжно човече, защото успявам да го обработя. Но напъната тъга, подобно на напънатото щастие, е булшит. Всичко напънато е булшит.

Някакви хора от напъване на тъгата си могат да се докарат до реални проблеми. А напънатият позитивизъм е просто тъп и прозрачен, ти виждаш през него. Като билборд с ухилено сeмейство, което яде маргарин. Не може да сте щастливи и да ядете маргарин. Не на мене тия.

Мисля даже, че напъвах много миналата година в личен план и по-малко в творчески. Затова в момента съм в равновесие. Е*ати колко пих, майкооо… Бях нонстоп интоксикиран.

Често си мисля, че сме нация от алкохолици. Хората масово гледат с лека ръка на пиенето и имат порочна връзка с алкохола. При теб как е?

Усетих се тамън навреме. Имах много яко юношество. Бях на саздърма, когато исках. Имал съм си приключенията и всичко. И сега наистина съм такъв… Добре наситен от тази гледна точка човек. Нямам нуждата да се напивам. Преди беше като национален спорт.

Навикът ми беше да се събера с хора от квартала в една обикновена вторник вечер и да ликвидираме 2-3 литра уиски.

Но с наближаването на 30-те и след това, ако продължаваш да пиеш литър концентрат през вечер, не те чакат много яки неща. Не се раждаме Ленита и Озита всички, да закусваме с Джак и Кола.

Ако се облегнеш на алкохола като на нещо, което ти уплътнява времето и ти решава проблемите, то просто ще ти завладее живота. Като всичко, на което се облегнеш и за което си кажеш: „Това ще ме спасява“. То ще те обсеби. Ако искаш да си зависим от нещо, рано или късно ще бъдеш зависим от нещо. Има хора, които просто поркат, но те не могат да бъдат зависими, защото не са така устроени.

Често хората, които имат талант, нямат смелост. Ти имаш и талант, и смелост. Затова пак те питам: трябваше ли да преодоляваш някакво притеснение?

Не. Аз пиша за публика, откакто съм на 5. Моята публика беше моето семейство. Първото нещо, което бях написал и показал, беше стихотворение за сестра ми. Те знаеха как да ме насърчат чрез предизвикателство. Казаха ми да напиша още няколко. И затова всеки път си поставям предизвикателство.

Даже не съм сигурен дали не съм един от хората, които просто са смели и обичат да правят това, което правят. И дали това не е повече от реалния ми талант. Ако трябва да се оценя като рапър, MC или каквото и да е – aз не правя нещо кой знае колко невероятно. Просто България е много назад. Ако ме сравниш с някой наистина много талантлив изрод от Щатите или от Европа, ами може би изобщо не съм чак толкова впечатляващ.

По света има артисти, които са много лирически комплексни и са мега комерсиални едновременно. Тука няма такова нещо.

Има супер много работа за вършене. Ако имам една цел, освен да се държа нормално с всички и да постигна някакви неща, искам и да оставя нещо след себе си.

Какъв си се представяш след 10 години?

Най-вероятно ще съм семеен, ще съм успял да направя една голяма част от музиката, която искам да направя като рап и сигурно ще мина в някакъв друг жанр лека-полека, много е възможно да почна да се занимавам със соул. Трябва да мина през малко вокална педагогика за целта.

Сигурно ще искам да изляза още повече от комфортната си зона. Като гледам темповете, с които работя по нещата, трябва да съм един стабилно богат човек, който не мрънка, че България е зле.

Искаш ли да кажеш друго?

Искам да кажа на всички просто да спрат да се страхуват. Как бих хапнал суши сега…