В памет на Алеко Константинов и Пейо Яворов: благодарим за литературата!

На днешната дата отбелязваме рождението на Алеко Константинов и Пейо Яворов. Родени на 3 януари (1 януари стар стил). Може да говорите, че зодиите са тъпотии и че такова нещо като астрални близнаци не съществува, но не може да отречете, че често гениалните умове се раждат на една дата.

И ето как, точно на нея, през 15 години, в България се появяват двама от писателите, които ще градят страната ни и ще укрепват духа ни.

И докато задължителното им изучаване в училище донякъде угнетява развълнуваната от други работи ученическа душа, но припомнянето на техните творби в по-зряла възраст е чистота и радост за душата.

Избрахме да си спомним за тях с откъс от така актуалното „Бай Ганю журналист“ на Щастливеца и непреходната „Нощ“ на Яворов. Приятно четене!

НОЩ

Сам си – и в треска, между тия

оголени стени; вторачен

гъстеещ полумрак наднича,

подава се от всеки кът;

камина без топливо,

отворена – уста готови

проклятие да изрекат.

Затварям пламнали очи

ала напразно – няма сън;

не мозък, а олово сякаш

в разяден череп се разлива…

Възглавието – камък същи

леглото тръне и коприва.

И през прозореца мъглив

из вечерния здрач далеко

блуждае поглед: по небето,

разгонени от буйни вихри,

в безреда облаците бягат.

И струва ми се, че долавям

изпод небесни широти

от някаква зловеща песен

сподавен тътен да ехти.

И чак в душата ми прониква

настръхнал в кътовете мрак.

Аз чезна и се сливам

с мъгли страхотни – задушливи,

на ада сякаш из недрата

стихийно блъвнали във мене.

Ей вгъва се небо далечно,

И облаци бучат и бягат,

и пак халосано назад

повръщат се… В глава

ни миг остава вихра мисъл,

в душата хаос и тревога.

Не песен слушам! – а зловещо

ехтят отчаяни въздишки

и гладни плачове, и диви

поемни писъци… Блести

размахан бич от скорпиони,

звънят окови-железа.

И мъка, знойна мъка нокти

в сърцето ми забива.

А съвест гризе,

като че някога ръка

въз клета майка съм подигнал

сестра продал, от страден брат

лице отвърнал безучастно…

Прости, родино триж злочеста,

прости разблудното си чадо.

Ще бъда твой! Кълна се, майко,

Кълна се в хилядите рани

на твоята снага разбита;

кълна се и в мечтите твои

за бъдещност честита:

с кръвта си кръст ще начертая

от Дунав до Егея бял

и от Албанската пустиня

до черноморските води!

И тоя кръст на дух свободен

всегдашния ще бъде път:

за гения ти все по него

разкошни лаври ще растат…

Макар и слаби, пак десница

ще може – ето… А това –

вериги! Кой ли и защо,

кога ли ме е оковал?

Повия ли се, тъй боли,

тъй стяга – – – – – – – – –

– – – – – А-х, на зло видял се

злокобен и всегдашен сън!

Звъни в ушите, а сърцето

ще пукне – бий. В безмълвност

и тук, притиснала ме гробно,

и вън тъма. С насмешка явна

дух злобен шепне и повтаря

мечти продадени отдавна

за къшче хляб… Чернило черно

орисници ми предвещаха.

И няма никога душа

криле по воля да размаха!

Тъжно ми е. И да има

гърди – гърди си да притисна,

сърце, що с моето съгласно

да бий и чезне! Аз тогава

набрани сълзи бих изплакал,

олекнало ми би тогава.

През тъмния прозорец

едва се мярна зрак-звездица

и пак зад облага изчезна.

В живота свой

и аз една звездица имах.

И тя, уви,

така изчезна… А сега

напусто спомням: ще ли вече

на бедствията сред мъглите

повторно тя да се вести?

А кой ли чука? Влез…. Но ти ли,

мечта на моите мечти,

но ти ли си – и в тоя час

отиде? Изплашена си ти

и морна. Таз окъсана одежда…

Разплетени коси; нозете кални…

Ръце премръзнали; лицето

и в сълзи, и в петна от рани…

Избягала! Неволя черна

за смел подем те окрили;

кажи ми, вече кой ще може

от днеска да ни раздели?

Ела и в пазвите ми тия

ръце измръзнали пригрей;

в лицето ми горчиви сълзи

ела открий… С целувка жадна

изсмука ща в една минута

събирана през ред години

в гърдите ти отрова люта.

Прегръщай ме, прегръщай силно,

страна до моята допри

и в туй блаженство остави ме

да чезна… И ще идем ний

далеч от хората, в гори,

в море широко: там ще могат

ни злоба людска, ни закон

досегна рая ни… Тълпа! –

Защо трепериш? Идат! Но кои?

Те влазят… Помощ! – – – –

– – – – – – – – – Боже,

все тая нощ! – все тоя сън.

Но ето бясната фъртуна –

не тя ли блъскаше отвън!

И тъй фучи – осмива сякаш

нерадата ми самота;

фучи, пророчествува сякаш,

че тъй ще бъде и докрай.

И аз да бих сега умрял,

ни майка няма да ме види,

ни майка… Пее… Пей ми още!

Какво? Задрямал бях и, майко,

стори ми се, че ти над мене

изтихом пееш. И в детинство

така ми пееше: и сладко,

и толкоз тъжно!… А защо

лице извръщаш? Сълзи, сълзи,

напразно искаш да ги скриеш

от мене: зная, ще умра.

Босилек-цвете

на хладен гроб ще посадиш

и не роса ще го пои,

а твоите горчиви сълзи…

Ще плачеш ти: „Стани от гроба,

ела, погинала надеждо,

ела ме, сине, утеши!“

И в летен пек, и в зимен мраз

ще идваш, майко, ще нареждаш,

ала напразно: прах бездушен,

ще мога ли да чуя аз?

Ще мине време, гроб сирашки

в израснал бурен ще заглъхне.

Баща и майка ще заспят

покоен сън; сестри и братя

разпръснат щат се по света,

забрави щат ме. Но една

душа все тайно зарад мене,

ще жали още. В лунна нощ,

когато влюбени зефири

милуват полските цветя

и скрито някъде поточе

в самотност тъжно ромоли,

ще дойде тя – преплетен бурен

полека там ще раздвои,

въз гроба хладен ще припадне.

Последен стон тогаз дълбоко

гърдите и ще раздере,

кръв устните и ще обагри

и гласно тя ще да ридай:

„Пустинен път живота беше,

изминах го едвам;

омразно беше тежко бреме…

Кажи ми, чакаш ли ме там?“

Ще възридае и ще пита,

чело склонила до земята;

на ще ли чуя,

но ще ли се откликна аз?

Ще мине век и никой вече

не може мястото показа

за моя прах: пръстта ще бъде

над мене равна… Някой ден

от гръм земя ще затрепери,

от писъци небо ще кънне,

родина ще зове:

„Кръвта ми – смукаха я свои,

месата – гризаха ги чужди,

безсилна съм… въстана силен

и ето робство ме очаква.

Елате живи! Чуйте, мъртви,

дигнете се! Чада обични,

спасете ме!“ – ще призовава…

А кой от мъртвите тогаз

ще чуе нещо,

а кой от тях ще се откликне

и ще ли се подигна аз?

Не искам още да умра!

Тъй рано,

тъй млад – о, нека поживея

за тебе, майко, за родина

и зарад нея… и за нея

в дълбока жал, макар безплодно,

живот останал да премина…

Ала слабеят вече сили,

снага изстива, кочаней,

фурия се над мене спуща,

засмуква устни и не мога,

не мога дих, не мога да поема…

Хиляди крила

размахани повяват хлад:

приятно, леко ми е – тихо

и светло… Не, тъмней

и падам в зинала под мене

страхотна бездна, задух, шум…

Гъмжат чудовища ужасни,

налитат майко! – – – – – – –

– – – – Но къде съм?

Разсъмнало се. Скреж нашарил

прозорци; голите стени,

привижда ми се, дебнат само

да паднат въз глава – от бол

едвам усещана… Камина

все тъй прозината мълчи

и сякаш дума и не теква

за клетва, най-ужасна клетва!

Из „Бай Ганю журналист“

17 март 1895

• Седим си така и по едно време флейтата задразни ухото ми с няколко фалшиви ноти, същевременно и целият оркестър сфалшиви. В този същия миг Стувенчо се изсмя и извика: „Пустият му Отело! Страшен зевзек! Я го вижте!..“ Обръщаме се веднага двамата със Сенатора и какво да видим! Дявол Отело! Отде му идат на ум тия комедии. Той станал, без да го забележим, поискал едно парче лимон и като привлякъл с някои знакове флейтистката, без да го забележат други, почнал да я дразни, да й прави оскомина с лимоновия сок. Е, хелбетя, младо момиче, дощяло й се киселичко, напълнили се устата й със слюнки, свили й се устните – иди подир туй, че свири на флейта! Смях… (т.1, с.115)

• От дума на дума работата кабардисала. (т.1, с.118)

• – … Да ви кажа ли? А? Господа! Вестник да издаваме! – изтърсва бай Ганю и на лицето му изгрява тържество.Ако някое морско чудовище се вмъкнеше в онзи момент в стаята на нашите събеседници, то едва ли би могло да увеличи поражающето впечатление, което произведоха последните думи на бай Ганя. В първата минута като вцепенени, в следующата – Гочоолу, Дочоолу и Данко Харсъзина почнаха да се споглеждат плахо-плахо, като че се питаха: „Да не е изхвръкнала, не дай боже, някоя чивия на бай Ганя ?“ Не иде ни да се засмееш, ни да го съжалиш. Ще кипне.(т.1, с.119)

• – … Че голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите (па и няма нужда), па псувай наляво и надясно. Ами как! … Нали е работа да омаскарим тогоз-оногоз – за туй нещо не се иска кой знае каква философия. (т.1, с.119)

• – Тоз хайдучага видите ли го? – каза бай Ганю, след като излиза Данко Харсъзина. – За псувни като бъде – остави го! Ще те изпсува тъй, че бъбрека ще те смъдне. Мати-маскара направя човека. Ама било право, било криво, и окото му не мига. Страшен вагабонтин! (т.1, с.120)

• Но бурята на диви страсти, бушующа в течение на цял ред години, но деморализующето влияние на деморализуваната преса, но грубият всепоглъщающ материализъм, но възможността за леко обогатяване при едно приспиване на съвестта по примера на ръководящите елементи – всички тия явления са покрили с такъв дебел слой техните по-чисти чувства, щото е нужно една цяла, не по-малко дълголетна и нова в същността си епоха да разкопава този слой от мерзости, додето изпъкнат като остатъци от минало величие тия заровени чисти чувства. (т.1, с.120)

• Пуста сопа неокастрена! (т.1, с.122)

• – … Знаеш ли какво? Ти седни тази вечер, па напиши една уводна статия. Тегли му едно верноподаничество, че сам княза да се слиса. Тури му там: Ваши смирени чада, Наш баща и татко, в праха на Августейшите Ви нозе, нареди ги там като броеница, ти знаеш как. Па помени и за народа една-две думи, както му е реда. Разбра ли ме? Така. Па сетне тегли един калай на опозицията. Кажи там: Онези предатели, онези…– Предатели остаря вече, да турим мерзавци – поправя Гуньо.– Е добре, тури мерзавци. Па да не забравиш да туриш и фаталния за българския народ. Дявол да я вземе, много ми се харесва тази дума „фаталния“! Като кажа така ф… ф… фаталния, сякаш че ффащам някого за гушата… Страшно ми се харесва!– А пък мен най ми харесва, като напопържам някого – изтърси чистосърдечно Данко Харсъзина, – отлеква ми н’ам как на душата!– Ашколсун бе, Харсъз, да живейш! – провиква се възхитен бай Ганю и потупва Данка по рамото. – Работата е опечена.

  (т.1, с.122–123)

• – Ти, Данко, остани, ний с тебе ще пишем антрефилета.– Добре. Заръчай сега да донесат мастика и мезе и да почнем работата. Па да не домъкнат пак кисела бамя, гледай там някое мезе по-като хората – тук вестник има да се пише, не е шега.Донесоха мастика и мезе. Ама ще попита бай Манолчо, какво мезе? То не е важно, важното е, че бай Ганю и Данко Харсъзина се запретнаха да ръководят общественото мнение.– Данко бе, нашия комшия страшно ми се пери, учен бил, честен бил и н’ам какви дивотии. Да му теглим ли един калай?– Калай не, ами със земята барабар го направваме – заявява специалистът на псувните.

  И почва се писането… „Научаваме се, че…“ – пише бай Ганю и излага върху един лист бяла хартия такива черни хули срещу своя съсед, за каквито не само че не се е „научавал“ някой път, но нито насън му са минавали. Пише бай Ганю, пише и зачерква, той е все недоволен от ядовитостта на своите стрели: крадец е за него нежна думица, той я зачерква и пише хайдук, но тая дума е станала обикновена, бай Ганю добавя пладнешки и я съединява с едно фатален. Съседът, жена му, децата му, родът му – излизат под перото на бай Ганя феноменални изверги… Той чете своето произведение на Данка Харсъзина. Данко, със светнали от мастиката очи, поощрява с въодушевление майстора на антрефилетата.

  – Карай, карай, карай! Блъскай, майка му стара, пред нищо недей се спира, пред нищо! Блъскаай! – гърми Данко Харсъзина, като че командува някое артилерийско сражение…

  (т.1, с.124–125)

• Прощавай, снизходителний читателю! Ти ще срещнеш в тази книжка някои цинични думи и сцени, аз не можах да ги избягна; ако ти можеш да изобразиш бай Ганя без цинизми – заповядай! (т.1, с.125–126)

• И аз съм чадо на своето време и известни отделни събития може би неволно са ме отклонявали от строгата обективност, но аз се старах да възпроизведа есенцията на печалната действителност. (т.1, с.126)

• Европейци сме ний, ама все не сме дотам!… (т.1, с.126)