„Короната“, сезон 2: равносметка на видяното
На теория всички знаем, че короната е тежка. Няма място за грешки, мекушавост, колебания и чувства. В първия сезон на периодичната драма на Netflix, „Короната“, персонажът на Айлийн Аткинс казва: „Без значение какво се случва, короната трябва да побеждава. Короната трябва винаги да побеждава“. Това послание излиза с от всяка сцена на този сериал и успява много умело да убеди зрителя в ползите от монархията и дори на места да предизвика съжаление и симпатия към монарха (в случая кралица Елизабет II) и неговото семейство. Колко тежка е короната всъщност? Защо всеки не може да я носи? И къде е границата между истината и пиара в един художествен продукт?
Първият сезон на „Короната“ беше успех във всяко отношение. Сюжет, актьорка игра, заснемане, декор, сценарий, диалози – от всичко по много. Неизчерпаем източник, който въпреки своята затвореност и липса на екшън ни държеше в напрежение. Оставяме настрана това, че наградите „Еми“ го пренебрегнаха и го отдаваме на наистина силната конкуренция тази година в лицето на „Историята на прислужницата“ и продължаваме нататък – към втория сезон, който излезе преди няколко седмици, на 8 декември.
За разлика от първия сезон, където всичко беше насочено към кралицата, тук основните събития по-скоро гравитираха около нея и даваха отражения. Видяхме по-малко от Елизабет II за сметка на нейния съпруг, сестра, външно и вътрешнополитическите кризи в страната в периода от 1957 г. до 1963 г.
Началото започва с кризата за Суецкия канал и последвалата война, която министър-председателят Идън започва, преминава през трусовете, с които се сблъсква кралицата, породени от променящия се свят, пренася се върху отношенията между принц Филип и принц Чарлз, за да завърши с конфликт между Кралицата и съпруга й, който струва прескъпо на монархията.
Какво обаче новините от рекламите не можаха да ни кажат?
На първо място това, че Питър Морган за пореден път е написал един от телевизионните сценарии на годината, в който напрежението се нагнетява типично по британски, за да избухне по същия начин – тихо и силно. За съжаление обаче, някъде по средата на сезона, нещата стават прекалено обезкървени и напрежението донякъде се загубва. Вторият сезон е една идея по-равен от първия, когато става дума за това. За щастие на помощ идва брилянтният актьорски състав, който издига продукцията. Силно се усеща липсата на Джон Литгоу в ролята на Уинстън Чърчил, който беше едно от най-хубавите неща в първия сезон.
Клеър Фой отново доказа, че има заслужено място в телевизията (и киното, да се надяваме). Само добрите актьори могат да предадат всяко едно усещане, без да казват и дума. Обраният персонаж, лишен от много средства, е най-труден за изиграване и Фой поема топката повече от майсторски. Виждаме кралица, която е принудена да остави порядките, в които е възпитана, и да се адаптира към новия свят и неговите съвременни маниери. Монархията е изправена пред трудни години на индивидуализъм, в които авторитетът е застрашен. Хората искат прозрачност, а Короната не може да понесе това. Но героинята на Фой успява да се адаптира до голяма степен към промените. Най-силните й моменти в сезона са два – първият е финалната сцена с принц Филип, която е белязана от откровението между двамата, и в която разбираме каква е цената на това да останеш в играта.
Другият, далеч по-интересен по наше мнение, е срещата на кралицата с тогавашната първа дама на САЩ, Джаки Кенеди. Две пълни противоположности, които се предизвикват една друга и въпреки конфликтите, едната успява да помогне на другата. Гордостта на кралицата обаче е по-силна от всичко и се проявява навсякъде. Това е нещото, което прави изпълнението на Клеър Фой безупречно – знаем всичко, без да ни казва нищо. На вид всичко е добро, мило, закрилническо. Отвътре обаче никой не може да се засенчва кралицата.
Ванеса Кирби в ролята на принцеса Маргарет е другото име от състава, което изпъква ярко в десетте епизода. Принцесата е още по-дива и от преди, бавно и методично се превръща в черната овца на кралското семейство. Кирби е великолепна и не можем да й устоим, признаваме. Тихата битка между двете сестри е още по-тежка и докато едната (Елизабет) държи всичко в себе си, другата (Маргарет) не си слага спирачки. Не можеш да не й симпатизираш. Тя е свежата глътка въздух (в този случай цигарен дим), който внася нотка съвременност в закостенялата институция на съветници, живеещи сякаш все още във викторианска Англия. Кирби дава живот и на персонажа, който е най-близък до публиката, може би затова всички още от миналата година си паднаха по палавата принцеса. Не можеш и да я съдиш. Защото всеки, който не е част от кралската машината, ще направи желаното без да мисли за последствията. Маргарет не може да си позволи този лукс, но дързостта й е по-силна. Така се завърта омагьосаният кръг, в който принцесата се движи през цялото време на двата сезона.
Една от главните линии във втория сезон е историята на принц Филип. В ролята е Мат Смит, който си тръгва достойно от сериала, а ние очакваме следващия актьор, който ще влезе в кожата на този персонаж. И за него, и за Фой това е последен сезон, тъй като периодичността на събитията налага смяна на актьорите. Дотук обаче Мат Смит успя да покаже турболенциите, през които преминава съпругът на кралицата и бремето, което идва заедно с титлата. Да бъдеш съпруг на най-висшата фигура в държава понякога е по-трудно, отколкото да бъдеш самата фигура. Виждаме принца, който се опитва да избяга от сянката на съпругата си. Това обаче е невъзможно, защото както му бе казано в първия сезон, „тя е твоята работа“. В короната само един човек има право да бъде егоист и мъжът трябва да разбере това.
Не можем да отречем очевидните достойнства на втория сезон на периодичната драма на Netflix. Десетте епизода, всеки по един час, бяха критикувани, че оставят кралицата на заден фон, в което според нас няма нищо лошо. Понякога, за да разбереш какво има в ядрото е нужно да изследваш периферията. Тук периферията е достатъчно богата, за да ни каже какво се крие зад каменното изражение и пердетата на Бъкингамския дворец. Оставяме настрана очевидната пиар функция на сериала и го съдим според художествените му стойности. Те са очевидни и няма да ги изброяваме пак. Браво на Питър Морган за сценария, браво на режисьорите, на актьорите и на всеки, който успява да направи успешен продукт от една тема, която в своята основа е убиец на рейтинги (За колко сериала и филма за британската аристокрация се сещате?“) Този обаче ще се помни дълго. И Клеър Фой застава до Хелън Мирън, която досега беше най-добрата Елизабет 2 на екрана. Досега.
Сега предстои дълго чакане. Следващият сезон най-вероятно ще излезе през 2019 г. А дотогава вижте кризата за Суецкия канал, падението на двама министър-председатели, сблъсъкът между две големи световни дами, запознайте се с историята на принц Филип и усетете част от тежестта на короната – всичко това под знака на новия свят, в който миналото няма място.
