На „Стрелбище“ с любов и загриженост

Всяко пространство носи своя дух и въздействие: плажът Ипанема привечер мирише на вълнение, катедралата във Варна – на любов, центърът на Валета – на бъдеще, Паметника на Съветската армия – на Загорка Ретро т.н., т.н. За всеки човек е различно.

Мястото, на което минава детството ни обаче винаги носи идентичен аромат: на сладка носталгия, на обич и безвремие. Предполагам, че няма значение дали човек е роден във Филиповци, в Стара Загора или в Бъкингамския дворец – онова пространство, в което той е посрещал живота с пълни гърди винаги си остава за него своеобразен храм на детството, чието потенциално разрушаване се усеща като взлом в интимното съществуване на един отминал, но незаличим космос. За нас, децата на квартал „Стрелбище“, той се заключва между 126-то училище, пазара „Иван Вазов“, булевард „България“ и Южния парк.

За строителната фирма НИКМИ, която иска да построи при кръстовището на булевардите „България“ и „Петко Тодоров“ 43-етажна сграда, на терен, който според Общият Устройствен план на Столична община е защитен като място за локални паркове и градини, кварталът е място, от което може да се изкарат някакви пари.

Но нека да ви кажа какво още е той: „Стрелбище“ са зелените кестенови тунели, в които се превръщат улиците „Траянови врата“ и „Йордан Йовков“ през май. Той е читалище „Светлина“, където от десетки години децата на квартала играят народни танци и четат комикси в библиотеката. Той е черниците зад „СДС-то“ и крушите зад 40-ти блок. Същият блок, на улица „Тулча“, където навремето беше единственият магазин за риба в квартала и единствената видеотека, от която Митко с брадата ни даваше VHS касети с филми. „Стрелбище“ е тополите зад „Дедеагач 19-21, БЛОКЪТ НЯМА НОМЕР, ТАКА СЕ ВОДИ АДРЕСЪТ“. Аптеката на Любка, чорапите на Таня, фризьорският салон на Цвети, бутикът за месо, 93-ти блок, където живее половината квартал, и магазинът „Хъни“, който преди беше кръчмата на Илия, а още по-преди – сладкарница, в която продаваха божествен кадаиф.

„Стрелбище“ е пътят към Южния парк, когато го изминаваш на кънки с родителите си. И асфалта, по който си оставял кръвта си, падайки от колелото за девети път. И денонощните аптеки, и корпуса на 126-то, който сме изрисували със собствените си ръце. „Стрелбище“ е малкият фитнес, който беше месарски магазин, и вечният строеж с бездомните кучета, където горяхме контролни, на които имаме тройки – там, където сега се помещава елитната Втора Английска гимназия, чиито възпитаници крадат бири от магазините и тъпчат фасове в градинките. „Стрелбище“ е некрологът на дядото с очилата-лупи и прастарият кокер шпаньол, и некрологът на чичо Серги – пазителят на мира с дъх на тютюн. И градинките с игликите между ниските блокове между „Траянови врата“ и „Йордан Йовков“, където се носи мелодия на пиано.

„Стрелбище“ са сините балкони на блока на леля Дора и всички приятели от „Митничарския“ блок – там, където кучето Джеси живя дълги години, след като стопанката й се метна от върха на блока – още един минус на многоетажните сгради. „Стрелбище“ са катерушките, на които се пребивахме като деца и пързалките, на които си раздирахме панталоните. И не, не казвам, че не трябва да има промяна. Нито че градинките не трябва да се поддържат и обновяват. Нито че е лошо, че в квартала има престижна столична гимназия, макар личната ми неприязън към обитателите й да е осезаема.

Но когато един квартал е устоял на времето и някак се е съхранил като мини вселена в големия град, към неговия дух и облик трябва да се проявява уважение.