Това беше и думата, която политиците предизборно дъвчеха в слоганите си. “Гласувайте за промяната!”
Само дето някои неща нямат нужда от промяна. Ето, като Копривщица, например. За нея всъщност е чудесно да остане в „зоната си на комфорт“. В този случай това означава да бъде запазен статутът й на архитектурно-исторически резерват.
Нещо, което един местен бизнесмен – Радослав Йовков, и хората от общинския съвет в града (7 от 11), не искат да се случи. Те искат промяна – високи сгради, мотописта, ски писта и други нововъведения, които да превърнат възрожденското градче в ново Банско, претрупано като китайски магазин от кича на псевдоразбирането за туризъм.
В “зоната на комфорт” на Копривщица живее магията на тесните калдаръмени улички – магия, която би вдъхновила Джоан Роулинг да роди още поне две книги за Хари Потър. В тази зона на комфорт стоят дребните забрадени баби, които продават сладка от диви ягоди на площада. В нея е тишината над паметника на Георги Бенковски и папурите в блатото под него. Есенните листа на брезите над църквата „Успение на Св. Богородица“.
Почернялата пейка пред Догановата къща, която от векове гледа с дървените си очи. Ябълковите дървета, надвиснали над улиците, от които децата крадат ябълки и тичат със смях. Чардаците на Ослековата къща. Вятърът, който докосва статуята на майката на Димчо Дебелянов пред „бащината къща, в която той се завръща“. Августовската топлина на камъните, с които е построен мостът, на който е гръмнала първата пушка на Априлското въстание. Носталгичното настроение на отминалата епоха. Сцената, на която се снимаха „Под игото“, „Хитър Петър“, „Шибил“ и „Записки по българските въстания“ . Конете, които пасат под боровете на Копривщенските поляни.
Кой нормален скиор ще предпочете Копривщица като ски дестинация пред Банско или Боровец? Мотописта? Бучене на двигателя на Harley Davidson вместо конски тропот по калдъръма? Напред, юнаци! С гръмовен звук на ATV-то до паметника на Бенковски!
Не, нямаме нужда от това. Не защото някой иска да възпрепятства процеса на развитие на града и да лиши местните от индустриалния устрем на един загрижен бизнесмен, а защото това място е една от малкото останали крепости на българското, на истинския патриотизъм – такъв, в който не се мразят чуждоземци, не се връзват бежанци със свински опашки, не се лансират кухи политически лозунги и не се демонстрира любов към отечеството посредством селска агресия, татуирани лица на национални герои по плешките и вербална шизофазия по телевизията.
Ще видите в „Дедо Либен“ и другите кръчми местни хора, които пеят „Притури се планината“ и танцуват ръченица. Ще видите деца да пеят български народни песни, не защото трябва да го правят в час по музика, а защото родителите им го правят – с желание, със страст. С две думи – ще видите урок по национална гордост и патриотизъм.
Копривщица не е само природа. Тя е и дух, и история, и култура. И намесата с цел „промяна“, водена от частни бизнес интереси и политическо навеждане на главица, би разрушила много повече от един възрожденски град-музей.