Космическо-любовната история на „Пасажери“
Любовта никога няма да бъде стара тема в киното. Поради своята неизчерпаемост и вечна актуалност, тя бива поставяна в най-различни ситуации, времена, пространства и условия, за да може режисьорите да изтръгнат от нея нишка оригиналност.
Във филма на норвежеца Мортен Тилдум „Пасажери“ оригиналността е постигната на средно ниво, но чарът и талантът на актьорите, както и добрите ефекти, го вдигат и резултатът си заслужава ходенето на кино в снежна буря.
Внимание! Спойлери!
Джим Престън (Крис Прат) се събужда 90 години по-рано, отколкото трябва, на борда на космическия кораб “Авалон”, който пътува в продължение на 120 години към далечна колония на Земята. Авария с хибернационната камера запраща Джим в клаустрофобична изолация, в която той прекарва година: година на опити за излизане от ситуацията, на суицидни мисли, отчаяние, депресия, приемане и всички останали фази, през които минава съзнанието, когато е заклещено в пространство без изход.
Поне преди да стигне до моралния център на филма – трудно решение, което е едновременно безумно егоистично и донякъде разбираемо – да събуди красивата пасажерка Аурора Лейн (Дженифър Лорънс), за да се спаси от острата самота и да превърне кораба в сцена на любовна история.
И наистина, история има, любов има, и тя се разгръща на фона на невероятно ефектни сцени, красиви космически пейзажи. До предвидимия по холивудски момент, в който Аурора разбира, че Джим я е събудил и изпада в състояние на почти перманентна паническа атака.
Край на спойлерите!
Сюжетът и режисурата на филма не са неговата най-голяма сила. Тази чест се пада на актьорския състав. Дженифър Лорънс в бял бански, плуваща в басейн с изглед към космоса, и брадясал Крис Прат без гащи и на прага на влюбването са истинско визуално-еротично удоволствие, а любовните сцени помежду им имат един единствен минус – недостатъчни са.
Относно режисурата, подозираме, че ако филмът беше в ръцете на друг режисьор, нещата можеха да се получат и по-добре. Мортен Тилдум взриви киноманския свят с предишния си филм – „Игра на кодове“, но режисирането на история, която се развива в космоса, изисква специфични умения. Реално погледнато, ако актьорите бяха посредствени, играта – лоша, а визуалните ефекти – по-малко, филмът нямаше да става за гледане.
„Пасажери“ не е някакъв уникален шедьовър в жанра, но успява да съчетае чистата наслада за окото с провокирането на екзистенциален размисъл, което хич не е лошо. Малко вероятно е да се задавите с пуканка вследствие на шок от развръзката, докато го гледате, но със сигурност ще излезете от салона позамислени. За значението на социалната среда, за големите решения в живота, за непреодолимостта на любовта и за смисъла на съществуването.
Освен това, ще видите Дженифър Лорънс по-красива отвсякога, а Крис Прат – полугол. Не е малко, никак не е малко.
