Българинът е с български произход!

Българите в България винаги се държат възпитано, изпитват уважение към жената и никога не й посягат, не хулиганстват, защото имат страх от полиция и съдебна система. Именно затова гордият да се нарече „българин“ се оказа дълбоко потресен от случилото се в берлинското метро.

Няма как да сте пропуснали случая, в който българският гражданин Светослав Стойков, заедно с още трима мургави едновежди приятели, наближава в гръб 26-годишна германка и я ритва по стълбите, вследствие на което тя е със счупена ръка и натъртвания по различни места на тялото. Величаещите Динко от Ямбол и подобните му, както и гордите носители на татуировки с Васил Левски и Христо Ботев смутено мълчаха, докато не се оказа, че гаменът не е точно българин, защото преди да замине за Германия живял във варненската махала „Максуда“.

В социалните мрежи прокънтя масова въздишка на облекчение: „Не ми бил българин, циганин ми бил“ и хората започнаха да дават акъл в посока неуспешната интеграция на ромите и оригинални предложения за ликвидирането на „тази гнусна сган“, която ни излага пред чужденците. Предложения, пред чиято жестокост Хитлер би се почувствал мекушав и лишен от въображение.

„Господари на ефира“ дори инициираха подписка за разграничаване от постъпката на Светослав Стойков, защото, цитирам, „България не е Светослав Стойков“. Медиите се втренчиха в случая с критичен поглед, Facebook се задръсти с коментари, а клетото понятие „българин“ взе да се окичва с какви ли не дефиниции. Посланикът ни в Берлин обясни, че немците не правят разлика между българин и циганин от България – за тях е по-важно, че престъпникът не е заловен. Но лавината от етническо възмущение у нас се носи неудържимо.

На този фон в България всяка четвърта жена е жертва на домашно насилие. Всяка четвърта. Представяте ли си колко е малък всъщност шансът да не познавате жена, която е била тормозена от мъж? И колко е голям броят на българските жени, които се прибират вечер, сковани от страх; които ходят на работа с обилно наплескано с фон дьо тен лице, за да скрият последната синина; които живеят в непрекъснат силен страх за собствения си живот и тези на децата си. И не, техните мъже не може да сложите под общия знаменател „цигани“, защото много от тях са българи – чисти, бели българи, които често са абсолютно неразпознаваеми като насилници. И заради срама, който изпитват жените, жертви на домашно насилие, статистиката дори не е пълна. Защото този тип тормоз върви с насаждане на мощно чувство за вина и срам, които скриват случващото се от очите на хората.

Но нека се включим в електронна подписка, в която да се извиним на пострадалата след „българския ритник“ германка, на Германия и на Европа. Защото и нас ни е срам. Срам ни е, защото се идентифицираме с „ритащия жени по стълбите“. А се идентифицираме, защото в главите ни все още не е интегрирано схващането, че „всяко стадо си има мърша“ и разбирането, че цивилизованият мозък не заклеймява цяло общество заради един негов член.

Същата погрешна нагласа ни кара да мразим лекарите си, защото същите „господари на ефира“ са показали няколко корумпирани, некомпетентни и безсъвестни медици. Кара ни да мразим „журналята“, защото журналисти са онези, които са изписали на телевизионния екран абревиатурата на клиниката като име на лекар. Кара ни да мразим „бакшишите“, защото сме попадали на такива, които се държат грубо, искат си бакшиш и си мятат фасовете през прозореца на колата. И това ни дава право да се държим високомерно с хората, които ни лекуват, пренебрежително с онези, които ни возят и видимо ненавистно с онези, които ни информират?

В центъра на „случая с берлинското метро“, последвалата засрамено-хейтърска хистерия и разграничаването от „един мангал“, стои любимото българско поставяне под общ знаменател. То дори се превърна в цел – сякаш се опитваме да излезем от ситуацията с излагацията пред чужденците, като дефинираме „що е то българин“ и обясним на света, че българин не е онзи циганин, който е ритнал жената, нито онзи охранител, който е пребил момче в Испания. А нещо съвсем друго, съвсем различно, което в собствените си граници се държи добре.

Раздухваме случая с уговорката, че така пазим националното си самочувствие, но тъжната истина е, че нациите, които имат самочувствие, не усещат необходимост да се извиняват публично, когато техен представител извърши престъпление зад граница. Колко от вас разбраха, че онзи ден холандец е наръгал 46-годишна жена пред телефонната палата на ул. „Гурко“? Жената е в болница, а холандецът – задържан. Не ритната, а намушкана с нож. Едва ли обаче Йооп и Йохан в Холандия са се хванали за главите какво ли ще си помислят българите за тях, след като техен сънародник е извършил престъпление в чужда държава. И със сигурност няма да прекарат дълги часове във Facebook, за да правят етнически разбор на нацията си и да намерят правилното място за човека с ножа.

Пък ние, ако не друго, поне пак се прославихме у чужбината с българин, който рита.