От пощата: „Поредното нещо, което почти ме убеди да емигрирам…“
Тъй като в Chronicle.bg считаме за важно несправедливостите в обществото да виждат бял свят, публикуваме този текст на наша читателка, която е описала изключително неприятна случка в градския транспорт и се надяваме съответните институции да вземат необходимите мерки, за да може по-малко млади хора да изпитват желание да емигрират.
„Петък вечер, след 12-часова смяна на чертане на нещо абсолютно ненужно, реших да се видя с един колега от университета. Минали времена. Млади сме, случва се рядко, особено петък вечер, особено след завършването.
След една хубава вечеря и две чаши бяло вино, решихме да си викнем две таксита в нашите две различни посоки. Отказаха ни и се наложи да ползваме градския транспорт.
Спирката на “Технически университет – София“ към “Г.М. Димитров“. Автобус 280 е спрял на спирката и се качваме. Усетих, че шофьора затваря вратите, въпреки че се качваме (аз преди кавалера). Качих се и подадох ръка за колегата, за да не остане навън. Когато обаче вратите се затвориха, китката ми остана навън. Вратата я затисна. Автобусът беше в 12,15 на спирката, последният. Затвори вратата… въпреки хората, които още се качват.
Започнах да викам, но абсолютно никой не ми обърна внимание, най-малко шофьорът. Опитах се да си извадя телефона, за да направя снимка за доказателство, но неуспешно. След като автобусът отвори вратите на следващата спирка слязох, застанах на първите врати (които стоят затворени), почуках, отвори се… И стана обидно….
Казах, че ми е била заклещена ръката на вратата, въпреки крясъците и останалия човек на спирката е било продължено шофирането към другата спирка. Въпреки ръкомаханията през вратите (китка отвън, тяло вътре – няма ли огледала??)… Тогава шофьорът излезе, започна да крещи как съм била пияна студентска к*рва, която иска да се прибере в скъпата си (високо платена с плътски ласки) квартира в центъра. Беше ми обяснена цената ми, въпреки че не се продавам.
Извиних се за неблагоприличието си… как може да направя забележка само за една стърчаща ръка от вратата. Леко отстъпих назад…. когато шофьорът ме подгони с още по-обидни крясъци относно моите роднини от женски пол. Автобусът продължи да стои без шофьор, който беше твърде зает да ми крещи, въпреки моите извинения за поисканото леко извинение за невидяната моя стърчаща ръка… от вратата.
Шофьорът се разгневи още повече. След подгонване от негова страна, силно побягване към тъмните сенки далеч от возилото, водачът реши да не нарушава повече задълженията си. Подкара голямата оранжева каляска към СУ… с пожелания за моята 68-годишна майка… и моето 25-годишно междукрачие…“
