Смешно, смешно…колко да е смешно
Чувството за хумор е деликатна материя. От една страна човек се ражда с него, от друга – се възпитава, от трета – се учи. Може да е генетично интегрирано в някой ДНК код, може да е следствие от средата, или пък да е реакция към някакъв дразнител. Едно е сигурно обаче: онези, които го нямат, са обречени на посредственост, а за съжаление криворазбраният хумор се просмуква отвъд регулярната човешка комуникация и се впива като пиявица в онези, които по презумпция би следвало да са забавни.
По едно столично радио преди два дни се водеше предаване, в което гост беше Румънеца или Енчев, все едно, който промотира някакъв концерт за Денят на независимостта, а отсреща водещата се хихикаше, като двамата си разменяха вътрешнозаводски закачки. Очевидно двамата се забавляваха, което ще да значи, че и слушателите трябваше да се забавляват. Да, ама не се. Тук идва правило номер 1 за това как да разсмееш другите, и то е: Хората не се смеят на това, че други хора се смеят. Това, че двама, трима или петдесет души диво се забавляват, не означава, че наблюдението на тяхното забавление само по себе си е забавно. That simple.
Ако извратеното гледище за смешните неща си стоеше в рамките на ежедневното общуване, щеше да е поносимо. Уви, то се просмуква на всякакви нива: в радиото, в телевизията, в социалните мрежи, уви, и в литературата. Наскоро ми попадна разказ, в който авторът пишеше: „Бабата ни погледна накриво, завърза си хубаво забрадката и ние дълго се смяхме“. Моите почитания към автора, но това, че вие сте се смели, не значи, че и ние ще се смеем. Колко пъти сте се засмели на снимка, на която двама красиви, млади хора с равни, бели зъби се смеят на фона на красив залез? Именно.
Смешно е, когато някой се изложи. Смешно е, когато модел с важна физиономия се спъне и падне на подиума, а гърдите й изскочат от корсета на haute couture дрехата, която представя. Смешно е, когато булка с цветя в косите и романтично зареян поглед се пребие, докато рита менчето. Смешно е, когато някой се опита да каже нещо остроумно, но реално каже глупост. И после сам се засмее, защото самоиронията не му е чужда.
Смешно е, когато в шегата има острота, пиперливост, минаване на граници, абсурдизъм и брутална откровеност. Смешно е, когато е оригинално и се казва или прави за първи път. Понякога е смешно, когато е тъжно.
Другото е суха плява, хумористичен мухъл. Нефелни, палячовски опити за разсмиване на тясна или широка публика. Комиците, Любо Нейков и Facebook картинки с кучета с ококорени очи с псевдохитроумен надпис отдолу. Тоест – не е смешно.
Едва ли можем да направим нещо съществено, за да възродим качествения хумор. Но поне една предпазна мярка може да бъде въведена: не се смейте, когато не ви е смешно, защото поощрявате събеседника ви да продължи да разнася глуповатите си опити за шеги като словесни венерически болести. Не гледайте предавания, в които запис на чужд смях ви казва къде трябва да се засмеете. Не поддържайте рейтинга на радио шоута, в които водещите се закачат с гостите. И не четете книги, в които авторът ви обяснява колко диво се е забавлявал.
В противен случай – се включвате в хора на „реквием за хумора у нас“.
