Епосът на Кралиците
Преди концерта на Queen и Адам Ламбърт в София, коментарите за събитието бяха съсредоточени в един прост и ясен факт: Адам Ламбърт не е Фреди Меркюри. Ами наистина, не е.
Концертът на музикантите от Queen с участника в American Idol постави един много важен въпрос: значи ли смъртта на един човек смъртта на неговото дело и изисква ли загубата на сърцето на една банда нейното погубване? И мисля, че отговорът стана ясен снощи на стадион „Георги Аспарухов“.
Достигането до Герена се оказа умален вариант на пътуването на Фродо и Сам към Мордор. И двете паркираме в двата края на стадиона. Съответно достигането до верния вход се оказва непосилна задача, независимо колко дълги крака притежавате. Тичаме от един вход на друг, прекосяваме парка, спъвайки се в краката на хората, които ще слушат Queen отвън, трафикът е безумен. Объркването на жена, тръгнала на рок концерт няма нищо общо с объркването на обикновения човек. Тя изпада в паника. А през това време прозвучават първите звуци от китарата на Брайън Мей. Музиката на Queen започва да ехти над „Хаджи Димитър“.
Когато най-после влизаме на стадиона, превъзбудата на публиката вече е толкова осезаема, че може да се пипне. Адам Ламбърт започва контакта с публиката с думите: „Всички си мислите, че не съм Фреди. Да, аз знам това. Но аз много го обичам и ако и вие го обичате колкото мен, има причина да сме тук заедно“.
И причината се усеща. В екзалтираната публика, която крещи по-силно от всеки футболен запалянко на света, в танцуващите хора, които са като участници в синхронно плуване – движат се като един. Защото музиката и частност тази на Queen е като друг език. Език, който малко хора говорят добре, но правят ли го – това ги обединява в нещо отвъд.
Шоуто започва след интро от три парчета, представяне от страна на младия Ламбърт и окончателното стъмване на потна и влажна София. Часът е почти десет вечерта и първите акорди на Somebody to love прозвучават над стадиона.
Оттам нататък, както се казва всичко е история. Следват „I Want to Break Free“, „A Kind of Magic“ – в изпълнение на Роджър Тейлър, „Radio Ga Ga“ и „Who Wants to Live Forever“.
На песента „Love of my life“ самият Фреди се появява на екрана над сцената и зазвучава неговия глас, при което по публиката минава вълна от електричество. Всяка песен, която чуваме носи доза тъга и огромно вълнение. Стадионът танцува на „Don`t stop me now“, а когато на екрана се появява Дейвид Боуи и Адам запява „Under pressure“, публиката буквално полудява. Когато идва ред на „Bohemian rhapsody“, гласът на Фреди отново оглася стадиона, екранът се изпълва от кадри от клипа и магията се разпръсква над нас.
На първата част на „Bohemian rhapsody“ – една от най-гениалните рок композиции писани някога, човек може да се разплаче. И част от хората го правят. Двете сме твърдо убедени в това, виждайки част от хората около нас.
Музиката е друг език и който го владее е Бог. Толкова е просто.
Един от най-силните моменти на концерта идва със соловото изпълнение на Брайън Мей, който изсвирва мелодията на „Хубава си, моя горо“. Е да, българинът обича да му свирят и пеят „Хубава си, моя горо“ и независимо дали го прави Брайън Мей или Слави Трифонов, екстазът е повсеместен. В случая имаме късмет да чуем как го прави първият.
Талантът на Ламбърт е безспорен. Невъзможността да замести Фреди също. Но светлината, която се разливаше по лицата на хората под кацащите самолети на летище София говори достатъчно добре: музиката на Queen е вечна, духът на Меркюри също.
Queen и Адам Ламбърт завършват триумфално на бис с парчетата „We Will Rock You“ и „We Are the Champions“.
Да видиш възрастни хора и зрели мъже да танцуват под звуците на „Crazy Little Thing Called Love“ е преживяване, което може да ти се случи един път. Както и изобщо това да чуеш такава велика музика, на живо, изсвирена от хората, които са я писали… Да, това няма да се случи пак. Поне не в този вид, не в този състав, не в това време и на това място.
Музиката е Космос. А Queen са като кацането на Луната. Трябва да го преживееш, за да го разбереш.
