А може ли малко да помълчим?

В дни като днешния (ако изобщо има „дни като днешния“), изкушението за коментари е огромно. Всеки човек е медия, всяка клавиатура – мегафон. Всеки иска да избълва разбърканите си емоции – огорчение, яд, омраза, страх и всичко останало.

И тъй като социалните мрежи се превърнаха в трибуна за мнения, „в дни като днешния“ те често се превръщат в кървава арена на неадекватни изказвания, опасни призиви и откровени глупости.

Цялата тази превъзбуда и неистова жажда за споделяне на лични или чужди мнения, създава информационно замърсяване, което в съществото си произвежда същия ефект, който произвеждаше умишленото информационно затъмнение в едни други времена.

Може би, ако нямаме какво смислено да кажем, е по-добре да помълчим. Най-малкото от уважение към семействата на жертвите и ранени в Брюксел.

Борбата с тероризма в Европа много наподобява борбата на човечеството с рака. И в двата случая размахваме безпомощно ръце пред невидим враг, който дреме в организма (на обществото), и страхливо чакаме дали убийствената му машина няма да се събуди.

Етиологията е неясна. Или поне има повече от една теории за нея. Отключващите фактори варират между генетика на тялото/социума, през външни вредни влияния до психологически натрупвания.

Във всички случаи, самодиагностиката е вредна. Наводнението от коментари днес прилича на крякането на самоназначили се за медицинска лица жени във форума на bg-mamma: на пръв поглед безобидни, но в ядрото си – създаващи опасни тенденции.

Това, което е ясно към момента, е, че Европа не е същата. И нещата са прецакани. И днес загинаха хора, които отиваха на работа или чакаха на летището.

Така че вместо да се отдаваме на самозадоволително дървено философстване, може ли малко да помълчим?