Как да победим ИДИЛ?
Френският президент Франсоа Оланд заяви, че „нацията е във война” с ИДИЛ. Президентът Барак Обама обеляза в края на срещата на върха на Г-20, че „ние сме обединени срещу тази заплаха”. Но какво означават тези твръдени? До какво трябва да доведат те?
Дванайсет френски военни самолети изстреляха 20 бомби по цели в ИДИЛ в сирийския град Ракка в неделя вечерта. Това изглеждаше като началото на една мащабна капания, след като стана ясно, че товарния кораб Шарл де гол пътува с още дузина военни самолети на борда в Арабско море.
Американският държавен глава обеща интензивни въздушни удари. Той заяви и че ще има други военни операции, като тази с американските самолети, които излетяха то Турция и удариха 116 цистерни с петрол на „Ислямска държава” в източната част на Сирия. Добро начало, особено ударът върху петролните активи, които са основен източник на приходи за ИДИЛ. Остава загатка защо атаки срещу нефтените доставки не са извършвани по-интензивно през цялото време. През последните седмици ИДИЛ търпи атака по всички фронтове – от кюрдите на север, от иранските милиционери в централна Сирия, от иракската армия в Западен Ирак и всичко това подкрепено от въздушните удари на САЩ. Това бележи нов етап в битката срещу терористичната организация, чиито командири досега оттегляха или активизираха бойците си когато си пожелаят. Това е моментът, в който всички сили, които се изправят срещу ИДИЛ се консолидират, за да постигнат реални резултати. Вече е ясно, че тези държави имат политическа воля и са готови да отвърнат на ударите. Има няколко стъпки, които могат да отведат антитерористичната коалиция по-близо до победата.
Първата стъпка е НАТО да се позове на член 5 от Северноатлантическия договор, който гласи, че нападението срещу всяка държава –член се третира като нападение срещу всички. Това е по-скоро жест, отколкото задължение, но може да се използва, за да държи съюзниците близо до огъня, за да им даде тласък за военна ангажираност. Франция бе атакувана от врагове; ако НАТО продължава да значи нещо, неговите членове трябва да се надигнат в колективна отбрана.
На второ място, американската база в Турция и тези в другите страни ( не само Франция) трябва да приведат в действие всичките си въздушни сили, за да може ИДИЛ да бъде бомбардирана още по-ожесточено. Бомбардировките не трябва да бъдат безразборни. (Може би французите прекалиха до известна степен с отмъстителни бомбардировки в Ракка, защото прекъсването на тока и водата в един град с население 200 хиляди души, повече от които самите са жертви на ИДИЛ, а не членове на екстремистката групировка, не показва някаква ядна и стратегическа цел, а по-скоро е емоционален акт). Има нужда от фокусирането на специфични военни цели и координирането им с сухопътни нападения, доколкото това е възможно.
Третата стъпка – въздушните сили трябва да бъдат насочени в подкрепа на сухопътните войски, които са ангажирани в битката с ИДИЛ, без значение чии са те, включително и иранските сили. Това не е просто сблъсък от типа на Студената война. В битката с ИДИЛ съюзниците са всички, които са срещу тероризма – независимо дали са съюзници или опоненти в мирния живот. Трябва да се направят избори: ако основната цел е победата над ИДИЛ, особено след нападенията в Париж, трябва да се преглътнат всички други интереси, а усилията да се обединят в полза на каузата като не се пречи на държавите и организациите, които не харесваме през останалото време. През Втората световна война, Франклин Рузвелт и Уинстън Чърчил съюзява с Йосиф Сталин да победи Адолф Хитлер – и ако те не трябваше, от отвращение за съветския комунизъм, а след това Хитлерова Германия щеше да спечели. Вярно е, че в резултат на това след края на войната, на Съветския съюз заема цяла Източна Европа за следващите 45 години, но тази съдба, обаче ужасно, се разглежда като предпочита да се виждат нацистки флаг къдрене в целия континент. Не да се простират на аналогията, но делото може да се направи, че се присъединяват към по-иранското влияние в Иран и Сирия (което е вероятно да се случи така или иначе) е за предпочитане да се види ISIS простре своя халифат през обширни откъси от Близкия изток. По време на Втората Световна война Франклин Рузвелт и Уинстън Чърчил се обединяват с Йосиф Сталин, за да победят Адолф Хитлер. И ако не го бяха направили, въпреки неприемането на съветския комунизъм, тогава Хитлерова Германия щеше да спечели. Вярно е, че в резултат на това Съветския съюз окупира Източна Европа в следващите 45 години, но тази съдба, колкото и да е ужасна, е за предпочитане от развятия нацистки флаг на целия континент. И без да се отплесваме в аналогии, в случая малко повече иранско влияние в Сирия и Иран ( което най-вероятно ще се случи така или иначе) е за предпочитане пред възможността „Ислямска държава” да разпростре халифата си из целия Близък Изток.
На четвърто място, за да може едновременно да се предотврати иранската експанзия, но и същевременно да се осъществи спешен контакт с иранските бойци с цел смачкването на ИДИЛ, трябва да бъде направено всичко възможно да се активизират, въоръжат и ако се наложи да се превозят с влакове сунитските милиции и командни групи. Това е доста трудно като организация ако същевременно се подкрепят и иранските шиитски групи в тази борба, но историята е виждала много по-тромави коалиции, а устойчивостта на тази срещу ИДИЛ може да бъде заздравена с огромни суми пари, масивни запаси от оръжие и подхранване на егото.
Петата стъпка – всичко изброено по –горе със сигурност не може да се случи без помощта на интензивна дипломация. След като секретарят Джон Кери вече е изчерпал голяма част от ходовете си, следващият му ангажимент би трябвало да бъде насочен към следната тема: да държи с ласки и уверения сунитите на борда на анти- ислямистката коалиция. През 1990-91 година, по време на войната в Залива, държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър, заедно с президентът Джордж Буш, осъществиха редица пътувания в региона, за да сплотят коалицията срещу Саддам Хюсеин. Една част от визитите бяха осъществени по време на масивната американска мобилизация през целия месец, посветен на въздушните и сухопътни удари атаки. Хубаво е да си спомним, че саудитска Арабия, Египет, Йордания и Сирия се мобилизираха дивизиите си и военновъздушните си сили, за да помогнат на силите на Ирак в Кувейт. Те не направиха кой знае какво в битката, но тяхното присъствие обезсмисли критиката, която можеше да бъде унищожителна, ако бе вярна – че войната срещу Саддам Хюсеин е битка само на Запада, а не антиислямска коалиция.
Шесто- поради тази причина, между другото, Обама е прав да отхвърли варианта за впрягането на всички американски и други западни военни сили само в тази битка. На пресконференцията си той заяви, че американската армия може да превземе отново Мосул, Ирак, както и много други градове, но какво ще последва от това. Десетките военни ще бъдат ангажирани да останат там с години, за да задържат и възстановят градовете; те ще бъдат използвани като инструменти от терористите, които са нетърпеливи да обявят джихад срещу неверниците-империалисти. Накратко тази мисия не би била успешна. Яростните критици на републиканците, които твърдят, че президентът „не прави каквото трябва” в Сирия, призовават за разполагането на сухопътни войски в големи количества. (Освен това предложението на кандидатът за президент сенатор Линдзи Грейъм, която предлага в кампанията си пращане на хиляди военни в Ирак и Сирия, успя да събере по-малко от процент привърженици).
Седмо, тази сдържаност в изпращането на бойни части не трябва да спира удвояването и дори утрояването на специалните операции, като тази с цистерните нефт, които в комбинацията с въздушен огън са най-доброто нападение в борбата с тероризма.
И не на последно място – нито едно от тези усилия в дългосрочен план не би могло да се осъществи без да има политическо решение в Сирия – тоест без официален, международно признат преход към съставянето на правителство в Дамаск, което не включва сирийския президент Башар Асад. Възходът на ИДИЛ е резултат от подклажданото недоволство на народа срещу бруталните издевателства на държавния глава над собствения му народ и изоставените електроцентрали след гражданската война. По същата логика, ИДИЛ няма как да бъде победена преди гражданската война да бъде приключена. Интересно е, че на срещата на върха във Виена международната група за подкрепа на Сирия, която включва 20 страни, сред които САЩ, Китай, Русия, Иран и държавите от ЕС, както и членовете на Арабската лига, излязоха с официално изявление за точно такъв преход за спиране на огъна и сформиране на ново правителство.
Бойците на ИДИЛ неминуемо ще срещнат своята гибел, защото прекрачиха много човешки граници. Те създадоха мощен анти-ислямистки враг от участници, които трудно достигат до консенсус помежду си, но са обединени от обща цел. Нищо не е вечно, а ИДИЛ определено отслабва. Но групировката не може да бъде победена освен ако всички сили не започнат да взаимодействат заедно. Ако не предприемат същите неестествени, враждебни и дори сектантски действия, подтикнати от националните интереси на участниците в коалицията – това е задължение на основните регионални и световни сили и те трябва да предприемат съответните действия.
Това не е обикновена война. И тя трябва да бъде спечелена.
