Едно такси и много стереотипи
Двадесет и първи век. Средата на второто десетилетие. Бетонени джунгли, отровен въздух, замърсени води, а все още нямаме въздушни коли. От онези, които Джордж Джетсън караше по Cartoon Network, едно време, когато имаше „свестни“ анимации по телевизията. Ама то човечеството не може да се справи с каращите в нетрезво състояние по улиците, камо ли да им се предостави възможността да се приземяват върху покривите ни. Явно е на добро, че нямаме тази възможност за придвижване, все още.
Иначе сме много напреднали. Имаме си телефони, които мислят вместо нас, безкраен информационен достъп, и макар че не можем да летим самостоятелно, световните граници са отворен пред нас. С други гуми – глобализираме се стремглаво. Въпреки това има едно нещо, което ме притеснява – стереотипизацията. Големи сме европейци и демократи, но попаднем ли на някоя красива, руса и синеока веднага я обявяваме за меркантилна. Видим ли някой нисък, болнав, разхождащ се с пълна чанта с вестници – значи е самотник и няма нужда от социализация. Да стереотипизираш е чиста форма на дискриминация, антипод на демокрацията, която при нас по-скоро се базира на коренa „демо“, отколкото на „демос“.
Известно е, че човекът е подвластен на навиците си. Непознатото и новото винаги е стряскащо и предизвикащо хаос и паника. Може би за това всички бяхме със смесени чувства към Кончита Вруст – красив глас, но пък външността е извън всякакви етикети.
Но, нека да ви разкажа „Историята ми с таксито“ и как лесно може някой да се оправдае, чрез тези същите стереотипи.
Слънчев, пролетен ден и както обикновено закъснявам. Обаждам се на регулярната таксиметрова фирма. Слизам след 10 минути, забила носа си в Twitter и с крайчеца на окото си забелязвам жълтата кола, която чака пред входа ни. Без дори да се замислям отварям задната врата и се шмугвам вътре, все така вглъбена в това какво се случа във виртуалния свят и изцяло игнорирайки заобикалящия ме реалния.
Нали знаете онези моменти, в които около вас усещате един натрапчив наелектризиран въздух. Вдигнах очи от дисплея на телефона, за да кажа адреса, където да бъда закарана и все пак да видя откъде идва този странен „вайб“. В същия момент, на предната седалка, шофьорът с изумен поглед гледаше към моята още по-изненаданата от неговата реакция физиономия, която след секунди премина към стресната, защото видях как МОЕТО такси спира точно пред жълтата кола, в която се бях натрапила.
Тук дойде паниката. Опа! Ама че работа! И сега какво? И с най-сериозния си глас зададох най-логичния за случая въпрос на собственика на колата:
– Вярвате ли в Бог?
Преди още да ми е отговорил, излязох притичвайки и се наместих в истинското такси, което ме чакаше.
Така де … стресирана ми логика заработи по този начин – и без това вече ме мисли за откачалка, поне сега няма да се сеща за мен като „онази залюхана червенокоса, която ми се изтупа във возилото“, а „(цензура) и тези сектанти, навсякъде са“.
Така работят стереотипите. Виждаш жълта кола и си викаш – такси. Някой те пита дали вярваш в Бог – сектант. Колегата ти е азиатец и носи очила, значи е гений. Някой в метрото има тюрбан на главата – терорист. Може би е време да спрем да си играем на асоциации и да дадем възможност на хората да се доказват преди да им лепваме етикети.
Е, в моя случай, трябва да внимавам да не обявя някоя червена кола за Ферари.
П.С.
Ако шофьорът на колата чете това – не съм сектантка!
