„Сливи за смет” или как боклукът става бизнес

В английския език има една много интересна метафора – “trashdigging”. Използва се за човек, който е претърпял раздяла и се опитва да се върне при някое от бившите си гаджета. Англоговорящите винаги са били много чувствителни по темата за ровенето в боклука им – за тях това си е рязко навлизане в личното пространство. В България обаче, ровенето в боклука значи само едно – клошари.

Вълна от недоволство заля българския народ след новината за въвеждането на глоби за ровене в контейнерите. От 300 до хиляда лева ще трябва да плати всеки, дръзнал да рови в кофите за боклук. Разбира се, това даде начало и на голямото лятно мрънкане – „Това ли е най-важният проблем на общината” като масово се пропуска момента, че все от някъде трябва да се започне. И защо не от правила за ровенето в чуждия боклук?

Със сигурност на повечето хора никак не им е приятно, когато трябва да се доближат до банда от 3-4 души, които са се напъхали до кръста в контейнера, особено неприятно е рано сутрин. Докато бързате за работа ви се налага да изчакате или да се натикате до ровещите в кофата, за да си изхвърлите отпадъците. Още по-дразнещо е когато към 12 часа след каруцата с коня или импровизираното ремарке за кашони останат само проснати на земята стари дрехи и опаковки, които се веят грозно и зловещо от вятъра.

Това е естетическият аспект на ровенето по кофите и един от аргументите защо професията „клошар” трябва да бъде регламентирана.

Появиха се много милосърдни сърца, които се ядосват, че държавата не осигурява на ровещите в кофите работа и подходяща социална среда, за да се откажат от този вид битуване. „Хората мизерстват, нямат какво да ядат, вие ще ги глобявате?”, отекват изказвания в социалните мрежи, може би плод на емоционални реакции, но не и на здрав разум.

Защо интегрирането на ровещите по кофите е нереалистично?

Психолозите твърдят, че голяма част от хората, които живеят на улицата или са бездомни, са хора с психични заболявания. Когато един човек е неконтактен, неадекватен и некритичен към външния си вид всичко това, според специалистите, говори за някакъв проблем. И не е чудно, че повечето клошари отказват, когато им се предложат храна и легло в кризисен център. Голяма част от тях имат дом и семейство, но болестта руши тези техни връзки. Когато психичната болест стане причина човек да загуби идентичността си, то дълг е на обществото да му осигури лечение и грижи. Към момента обаче, се предлагат само лекарства, но не и адекватна социална адаптация на тези хора.

Отвъд закона…

По-голямата част от бригадите, които плуват в контейнерите за смет никога не носят личните документи със себе си. Често полицейските патрули дори не искат да се занимават с тези хора, виждали сме и униформени, които си имат приказка с кварталните клошари сутрин, докато си пият кафето… Разбира се, те не биват санкционирани и в градския транспорт, когато се качат с количките си, пълни с мръсни кашони, но това не трябва да ни ядосва, защото тези хора мизерстват и ние трябва да бъдем съпричастни към чуждото нещастие. Пък било и в някои случаи въпрос на личен избор.

На крачка пред общината

Не бива да се подценява факта, че общината губи пари заради свободния народ на ровещите в кофите. Тези хора са винаги на крачка пред общинските фирми за събиране на отпадъци. Тяхна мишена са контейнерите за разделно събиране на боклука, които са обрани още преди сметопочистващите бригади да са изпушили първата си цигара за деня. Клошарите са хората, които се грижат за рециклирането и си прибират парите за услугата. Разбира се, от годините на ВОЛФ сме наясно, че столичната община далеч не се справя идеално с проблема с боклука. Обаче при всеки опит да наложи правила предизвиква критиката на будните граждани.

Общината има договор с фирмите за сметоизвозване и получава отстъпка в таксите при рециклиране като целта е с парите да се закупуват още контейнери за разделно събиране на боклука. Цветните кофи не навсякъде се ползват по предназначение, обаче там, където това се случва – те носят приходи. Именно тези контейнери са и основна цел на клошарите, които прибират парите в джоба си, а обикновено не плащат и данъци.

Оказва се, че ровенето в боклука си е един добър бизнес, благодарение на който много ровещи в кофите си живеят повече от добре. Понякога дневният надник на по-престижна работа не е и на половината от приходите на един боклукчия на свободна практика. Иначе казано – работещите носят смет, а клошарите получават сливите в замяна.

Да поговорим и за глобите…

Освен глобите, които едва ли ще бъдат събирани подобаващо, се предвиждат и санкции за всички останали – имащите дом, работа и възпитание. Глобата за хвърлен на улицата фас, дъвка, билет за градския транспорт, опаковка от закуска, найлонова торбичка е 10 лева, което е доста разумно. Както ще има санкции за онези съседи, които изхвърлят боклука си през балкона – от 10 до 50 лева – крайно недостатъчно като се замислим за последствията, които този свободен полет може да има. За тези промени, обаче, в социалките и дума не става.