Едва ли Иван Искров си е представял, пеейки „Назад, назад моме Калино”, прегърнат с Цветан Василев, че скоро и двамата ще дадат заден и то по стръмното надолнище на банковата система.
Мнозина настояха за оставката на шефа на БНБ – премиерът Бойко Борисов го гълча в писмо, Менда Стоянова го заплаши с бой, Владислав Горанов му припомни обещания, дадени на четири очи…
Дотук е ясно, че всички са имали взимане даване с Искров при затворени врата, а някои и в извън работно време.
Въпреки всички приканвания и заплахи, управителят на БНБ сам избра начина, по който да слезе от сцената – с оставка точно три месеца преди избора на нов управител на Централната банка и със сигурност в момент, в който всички вече ще се чудят кой е Искров.
Явно няма да го изпратим с фанфари, но не може да отречем упоритостта му. Дали заради тях, или заради лавирането между управляващите, бизнеса и личния интерес, видяхме как Искров влезе в полезрението на медиите, общува си с властта през страницата на БНБ и накрая си тръгва, без да понесе отговорност нито за краха на КТБ, нито за уронения престиж на Централната банка. Тръгва си, когато той сам пожела.
През годините Искров оправдаваше кариерното си развитие със случайности – влизането в БНБ като старши инспектор в „Банков надзор“ е „до голяма степен случайност“ според него и то по време, по което финансови институции се появяват и изчезват, управлението на ДСК, откъдето така и не стана ясно защо беше освободен, влизането в УС на „Росексимбанк“ АД, докато неин управител беше Емил Кюлев в съдружие с руския бизнесмен Майкъл Чорни.
Макар Иван Искров многократно да е повтарял, включително и пред Народното събрание, че законът за Централната банка не предполага гуверньорът да е знаел за проблемите на банката на Цветан Василев, някак си всичко това, за разлика от кариерния му път, не прилича на случайност.
Обяснима е и вътрешната борба на Искров да се раздели с креслото си в БНБ. Все пак как се оставя най-високата чиновническа заплата в страната на неизвестен наследник?