Барак Обама реши да промени външната политика на САЩ въз основа на този критерий. САЩ не искат да се озоват отново в унизителното положение от Студената война (1948-1989), когато трябваше да споделят световната хегемония с друга свръхсила – Съветския съюз. Съветниците на Обама формулират тази теория така: „Една планета – една свръхсила“.
Вследствие на това Вашингтон непрекъснато увеличава своите военни бази и огнева мощ в Източна Азия, за да възпре Китай. Пекин вече си дава сметка, че се блокира възможността му за морска експанзия чрез многобройните „конфликти за островчета“ — с Южна Корея, с Тайван, с Япония, Виетнам, Филипините… И чрез наситеното присъствие на VII американски флот. В същото време американската дипломация разширява връзките си с всички държави, които имат сухопътни граници с Китай, с изключение на Русия. Това обяснява внезапното подобрение на отношенията на Вашингтон с Виетнам и Бирма.
Тази приоритетна политика по отношение на Далечния Изток и възпирането на Китай са възможни само ако САЩ успеят да се дезангажират от Близкия Изток. Стратегията на Вашингтон се проявява традиционно в три области. Първо, във военната. Вашингтон е замесен в различни конфликти, най-вече в Афганистан – срещу талибаните, а в Ирак и Сирия – срещу „Ислямска държава“. Второ, в дипломатическата област, особено спрямо Иран, с цел да ограничи идеологическото влияние на Техеран и да му попречи да създаде атомни оръжия. Трето, в сферата на солидарността, най-вече с Израел, за когото САЩ продължава да бъде един вид „последна защитна линия“.
Това „прекалено участие“ на Вашингтон в този регион, особено след войната в Персийския залив през 1991 г., показа „границите на американската военна машина“. В действителност тя не можа да спечели нито един от конфликтите, в които се намеси решително, като в Ирак и Афганистан. Тези конфликти, за които се похарчиха астрономически суми, имат тежки последици дори за международната финансова система.
Днес за Вашингтон е ясно, че не може да води едновременно две големи войни в планетарен мащаб. Алтернатива е следната: САЩ или ще продължат да затъват в тресавището на Близкия изток в конфликти, типични за ХIХ век, или ще съсредоточат усилията си да спрат спешно Китай, който с яркия си подем ще причини залеза на САЩ след няколко десетилетия.
Решението на Обама е очевидно. Той ще се заеме с второто предизвикателство, тъй като то ще е решаващо за бъдещето на САЩ през ХХI век. В резултат на това САЩ ще трябва да се оттеглят – постепенно, но непременно – от Близкия изток.
Възниква следният въпрос: защо след Студената война САЩ се ангажираха толкова много в Близкия изток, а се интересуваха много по-малко от останала част на света? Отговорът е: петролът!
Откакто в края на 40-те години САЩ престанаха да се самоосигуряват с петрол, контролът над главните области за производство на горива се превърна в американска „стратегическа фикс идея“. Тя обяснява отчасти„дипломацията на преврати“, практикувана от Вашингтон, главно в Средния изток и Латинска Америка.
През 50-те години на ХХ век Британската империя постепенно започна да се оттегля от Близкия изток, измествана от американската. Последната поставяше „свои хора“ начело на страните от региона, в частност в Саудитска Арабия и Иран – главните световни производители на петрол, наред с Венецуела, която в онази епоха вече беше под американски контрол.
Доскоро зависимостта на САЩ от петрола и газа на Близкия изток не им позволяваше да разглеждат възможност за оттегляне от региона. Какво се промени в това отношение? Шистовият петрол и газ. Техният добив чрез хидравлично разбиване се увеличи значително през първото десетилетие на ХХ век. Този факт измени всички параметри. Експлоатацията на тези горива, чиято себестойност е по-висока, отколкото на традиционните, беше стимулирана от голямото увеличение на цените. През 2010-2013 г. те надхвърлиха 100 щ.д. на барел.
Днес САЩ възстановиха енергийната си независимост и дори се превърнаха в голям износител на горива. И вече могат да разглеждат възможността да се оттеглят от Близкия изток, при условие че зараснат старите рани. По тази причина Обама оттегли почти всички американски войски от Ирак и Афганистан. САЩ участваха много дискретно в бомбардировките на Либия и отказаха участие във войната срещу властите в Сирия. От друга страна, Вашингтон се стреми да постигне бързо споразумение с Иран по ядрената тема. И натиска Израел да напредне спешно към споразумение с палестинците. Очевидно е желанието на Вашингтон да закрие фронтовете и да забрави кошмарите си в Близкия изток, за да се обърне към Китай.
Този план се развиваше много добре, докато цените на петрола бяха високи, около 100 щ.д. на барел. Експлоатационната цена на барел шистов петрол е около 60 щ.д., което даваше на производителите печалба от 30-40 щ.д.
Тогава реши да се намеси Саудитска Арабия. Рияд не желае САЩ да се оттеглят от региона. Особено ако Вашингтон сключи споразумение за ядрената енергия с Техеран. Саудитска Арабия намира подобно споразумение за прекалено благоприятно за Иран. Според уахабитската монархия саудитите и въобще сунитите ще станат жертва на това, което те наричат „шиитски експанзионизъм“. Трябва да се отчете, че основните залежи на горива в Саудитска Арабия се намират в зони с шиитско население.
Саудитска Арабия, която е на второ място в света по петролни залежи, реши да използва петрола, за да саботира американската стратегия. В противоречие с ориентацията на Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК), Рияд реши без никаква видима търговска логика да увеличи значително производството си и така да свали цените на петрола, като наводни пазара с евтин петрол. Стратегията ѝ бързо даде резултати. За съвсем кратко време цената на барела спадна с 50% – до 40 щ.д., и после се покачи леко до около 55-60 щ.д.
Тази политика нанесе силен удар на хидравличното разбиване. Повечето големи американски производители на шистов газ са в криза, с дългове, и рискуват да фалират. А това е заплаха за американската банкова система, която отпусна щедри кредити на новите производители на газ и петрол. При 40 щ.д. за барел шистовият газ вече не е рентабилен. Нито петролът от морското дъно. Много петролни компании вече обявиха, че преустановяват експлоатацията в открито море, защото не е рентабилна. Това доведе до съкращаване на десетки хиляди работни места.
Предлагането на петрол засега малко намаля и цените леко се покачват. Но резервите на Саудитска Арабия са достатъчно големи, така че Рияд може да регулира добива и да позволи леко покачване на цените до около 60 щ.д. Без да се преминава обаче границата, която би позволила хидравличното разбиване и дълбочинната морска експлоатация да подновят производството си. По този начин Рияд се превърна във върховен арбитър на цените на петрола, които са жизненоважни за десетки страни като Алжир, Венецуела, Нигерия, Мексико и други.
Новите обстоятелства задължават Барак Обама да преразгледа плановете си. Кризата на хидравличното разбиване може да означава край на самоосигуряването на САЩ с горива и връщане към зависимостта им от Близкия изток, Венецуела и т.н. Изглежда, че засега Рияд провежда успешно плановете си. Но докога?
