Северноамериканското споразумение за свободна търговия (НАФТА, от английски), сключено между Мексико, Съединените щати и Канада, влезе в сила на 1 януари 1994 г. с куп обещания. Инициаторите му непрестанно твърдяха, че то ще позволи да се развие търговският обмен, ще насърчи растежа, ще създаде работни места и ще намали незаконната имиграция. Вашингтон пост се захласваше пред „списъка на новите възможности и предимства“, които споразумението щяло да предостави (14 септември 1993), а Уолстрийт джърнъл приветства идеята, че потребителите скоро ще могат да се възползват от „по-ниските цени на широка гама продукти“ (7 август 1992). „Лос Анджелис Таймс“ пък уверяваше, че „НАФТА ще създаде много повече работни места, отколкото ще закрие“ (29 май 1993).
Тези успокоителни коментари се отнасяха до търговско споразумение от нов вид. НАФТА не се задоволяваше, както предшествениците си, да намалява мита и да вдига квоти за внос, тя включваше уеднаквяване на нормите и предвиждаше много мерки за закрила на чуждестранните инвеститори. Освен това разрешаваше на компаниите да оспорват пряко национални политики, като завеждат дела срещу държавите. Същите мерки, които сега откриваме в проекта за Голям трансатлантически пазар (TTIP). Равносметката от НАФТА двадесет години по-късно позволява да се измери пропастта между твърденията и реалността и ни кара да се отнасяме с подозрение към проповедниците на свободния пазар.
През 1993 г. икономистите Гари Хафбауър и Джефри Шот от Института за международна икономика „Питърсън“ обясняваха, че НАФТА ще доведе до увеличение на търговския обмен с Мексико и Канада, което ще създаде 170 хиляди работни места преди края на 1995 г. По-малко от две години след тези бомбастични декларации Хафбауър сам призна, че ефектът върху заетостта е „близък до нулата“. И добави: „Урокът за мен е, че трябва да се въздържам от предвиждания“. Това признание не пречи на института „Питърсън“ днес да ръси оптимистични прогнози за Големия трансатлантически пазар…
Катастрофален търговски дефицит
Вместо да открие нови пазари за американските фирми и да ги подтикне да наемат работници, НАФТА улесни делокализацията на индустриални предприятия и отварянето на филиали в чужбина, по-специално в Мексико, където работната ръка е евтина. В селскостопанския сектор множество американски предприятия, специализирани в преработването на хранителни продукти, също се преместиха на Юг. Снижаването на санитарните и екологичните норми, породено от споразумението, им позволи да се възползват от ниските мексикански заплати. Преди 1994 г. много хранителни продукти, преработвани в Мексико, бяха забранени за внос в САЩ, тъй като бяха преценени за опасни. Само един мексикански завод за преработка на говеждо месо имаше разрешение да изнася продуктите си на Север. Двадесет години по-късно вносът на мексиканско и на канадско говеждо се увеличи със 133%, което доведе до фалит на хиляди селски стопани.
Дефицитът в търговския баланс на САЩ с Мексико и Канада непрекъснато се задълбочава. През 1993 г. той беше 27 милиарда долара, през 2013 г. вече надхвърляше 177 милиарда. Според изчисленията на Института за икономическа политика търговският дефицит с Мексико е довел до загубата на 700 хиляди работни места в САЩ в периода 1994-2010 г.. През 2013 г. 845 000 американци са се обърнали към програмата „Помощ за търговска корекция“, предназначена за загубилите работата си в резултат на делокализациите в Канада и Мексико или поради увеличението на вноса от тези страни.
НАФТА не само съкрати броя на работните места в САЩ, но се отрази и на качеството им. Уволнените работници от индустрията се насочиха към вече пренаситения отрасъл на услугите (хотелиерство, ремонти и поддръжка, ресторантьорство и т.н.), където заплащането е по-ниско и условията несигурни. Този приток на нови работници допринесе за намаляване на заплатите. Според Бюрото за трудова статистика две трети от уволнените по икономически причини работници, които са намерили работа през 2012 г., са били принудени да приемат по-ниско заплащане. Половината от тях са получили с 20% по-ниски заплати. Като се знае, че през 2012 г. един американски работник печелеше 47 000 долара годишно, загубата се равнява на доход от около 10 000 долара. Това обяснява отчасти защо от двадесет години средната заплата в САЩ се задържа същата, докато производителността на труда се увеличава.
Някои от пропагандаторите на НАФТА бяха предвидили още през 1993 г. това явление – на закриване на работни места и задържане на заплатите. Уверяваха обаче, че операцията в крайна сметка ще е изгодна за американските трудещи се, тъй като те можели да купуват по-евтини вносни стоки и така покупателната им способност щяла да нарасне. Само че увеличението на вноса не поражда непременно намаление на цените. Например, в хранително-вкусовия отрасъл, въпреки тройно по-големия внос от Мексико и Канада, номиналната цена на хранителните продукти скочи с 67% от 1997 г. до 2014 г.. Поевтиняването на отделни продукти не беше достатъчно, за да компенсира загубите, понесени от милионите ниско квалифицирани трудещи се, чиито реални заплати паднаха през този период с 12,2%.
Не само американските трудещи се пострадаха от НАФТА. Споразумението имаше катастрофални последици и в Мексико. След като им бе разрешено да изнасят без ограничения, САЩ наводниха страната със субсидирана царевица, произведена от интензивното им земеделие, и предизвикаха спад на цените, което разклати селската икономика на Мексико. Милиони селяни, прогонени от селата, мигрираха, за да бъдат наети в изнесените американски предприятия, а това доведе до намаление на заплатите в тях. Други се опитаха да преминат границата и да се установят в САЩ. Преселението на селяните изостри социалните проблеми в мексиканските градове и стана причина за разрастване на нарковойната.
Според президента Карлос Салинас де Гортари, държавен глава на Мексико при влизането в сила на споразумението, НАФТА е трябвало да намали миграцията на Север. „Мексико предпочита да изнася стоките си, а не гражданите си“, заяви той през 1993 г., уверявайки, че американският съсед може да избира между това да „приеме или мексиканските домати, или мексиканските мигранти, които да отглеждат същите домати в САЩ“. През 1993 г. в САЩ преминаха 370 000 мексиканци, през 2000 г. те бяха 770 000; през 1993 г. там живееха нелегално 4,8 милиона мексиканци, през 2012 г. – 11,7 милиона …
Това масово изселване се обяснява преди всичко с взривяването на цените на продуктите от първа необходимост. Растящото използване на американска царевица за производството на етанол в крайна сметка доведе в средата на първото десетилетие на новия век до покачване на цените, с тежки последици за Мексико, тъй като страната стана зависима от американския селскостопански внос.
Цените на царевичните питки – основната храна в страната, скочиха с 279% от 1994 до 2004 г.. За двадесет години цената на продуктите от първа необходимост нарасна седем пъти, а минималната заплата едва четири. НАФТА трябваше да донесе благоденствие, но повече от 50% от мексиканците живеят днес под прага на бедността. За двадесет години, от 1994 до 2014 г., БВП на глава от населението в Мексико се е увеличил едва с 24%, или със среден годишен ръст от 1,1%. От 1960 до 1980 г. той е отбелязал 102% растеж (или 3,6% на година). Ако растежът в Мексико бе продължил със същия ритъм, днес жизненото равнище в страната щеше да е близко до това в развитите европейски страни.
Красивите обещания се изпариха и е полезно да се направи равносметката на този провал, за да се изгради по-справедлив модел на икономическа интеграция. Барак Обама призна многобройните недостатъци на НАФТА и увери, че ще ги вземе предвид, за да „разреши някои проблеми“ с оглед на бъдещите договори за свободна търговия. Вместо да извлекат поуките от тези грешки обаче, сегашните преговори за Големия трансатлантически пазар (TTIP) като че ли се мъчат да ги възпроизведат.
Лори M. Уолък, Le Monde Diplomatique
