По-голямата част от хората могат спокойно да симпатизират на протестиращите в американския град Балтимор. Не е трудно да си състрадателен към онези, които са жертва на полицейско насилие или крайна бедност, дори ако човек не се е сблъсквал с нито едно от двете. По-трудно е да се разбере как грабенето и опожаряването на една аптека има отношение към недоволството срещу местните органи на реда.
Президентът Барак Обама порица бунтовете в Балтимор и ги нарече „безсмислено насилие и унищожение”. Кметът Стефани Роунлингс-Блейк също е отчаяна от погрома по улиците. „Работихме толкова усърдно, за да убедим веригата CVS да инвестира в крайните квартали. Това е единственото място, на което толкова много хора могат да намерят предписаните им лекарства.” Защо тогава някой би изгорил до основи единствената аптека в квартала?
Причината, според историка Луис Хаймън от Университета Корнел е същата, заради която в края на 1960-та година бедните афроамериканци в страната изгарят „собствените” си квартали. А тя е, че те не усещат тези места като свои собствени. И тогава, както сега, полицейското насилие е част от унижението, което се шири из гетото и то е поводът за избухването на бунт. И тогава, както сега, анализаторите и коментаторите сравняват протестиращите с животни, които с дивашките си постъпки доказват, че имат нужда от дисциплина. И тогавашните, и сегашните протестиращи не търсят подходящ отговор на политическата обстановка, техният бунт е своеобразен криминален акт на беден човек, който просто иска да заграби каквото може без да плаща. Това обяснение съпровождаше 80-те години и хвърляше вината за протестите не в нищетата на гетото,а върху характера на жителите му. И напълно се разминавааше с политическите и икономическите схващания за най-бедните квартали на САЩ.
По време на протестите през 1968 година Washington Post съобщава, че мишена на набезите са най-вече магазините, които са продавали стоки на кредит. В един от най-популярните репортажи за тези събития се цитира и една майка, която казва на сина си: „Не взимай хранителните стоки, вземи книгата”. Във въпросната книга били записани имената на всички длъжници на кредитния магазин в квартала. Изгаряйки книгата с имената майката се надявала, че и дълговете ще бъдат изтрити. Друга мишена на бунтуващите се жители на кварталите били магазините за така наречените „лесни кредити”. Там се продавали техника втора употреба и нискокачествени стоки на изплащане, но с убийствени лихви. Факт е, че в края на 60-те години телевизорите са толкова популярни в гетата, колкото и в останалите части на градовете. Разликата обаче е в качеството им – в по-бедните квартали те често са употребявани, неработещи и почти винаги по-скъпи.
Според изследване на Търговската камара от 1968 година надценката на телевизорите е 2.5 пъти по-голяма в гетата, отколкото в другите квартали на Балтимор. Ако семейството не може да плаща вноските си, двама мъже пристигат в дома, взимат телевизора и го препродават. Въпросното „препродаване” на телевизора се прави на показ, така че всеки от квартала може да види срама на семейството, което не е успяло да изплати телевизора си. Когато през 1960 година протестиращите започват да разбиват магазините и започват да грабят телевизори, техният акт в очите на наблюдателите изглежда като нагла кражба. За бунтарите, обаче, това е начинът да си върнат нещо, което им принадлежи и за което са си платили много повече от цената му. Това също е и начинът до известна степен да изтрият срама от публичната продан на имуществото им.
В този исторически контекст бунтовете в Балтимор от изминалата седмица вече не изглеждат просто акт на хулиганство, действията на недоволните имат много по-дълбоко послание. Те отразяват не само гнева към полицията, а към икономическите ограничения в гетата, според които бедните плащат много повече отколкото останалите . За жителите на бедните квартали полицейската бруталност и униженията са нищо в сравнение отнетата им възможност да могат да пазаруват свободни и като равни с останалите американци в собствените си квартали.
Протестът от миналата седмица достигна кулминацията си в близост до Универсалния магазин Mondawmin в гетото на Балтимор, който също е част от порочната система за унижение и експлоатация на бедните афро- американци. В квартала около мола, койтo също носи името Modawmin, средният годишен доход на домакинствата е едва 38 014 долара. Една трета от жителите печелят по-малко от 25 хиляди долара годишно. Само една трета от домакинствата притежават автомобил, което на практика означава, че много от жителите на квартала са принудени да пазаруват в него само защото няма как да излязат извън него. Пазаруването в квартала, където живееш е много удобно за юпитата, но бреме за бедните. Жителите на гетото не могат така лесно да излязат извън квартала и да се възползват от конкурентно ниските цени на магазините в по-добрите за живеене квартали. Икономистите често аларамират, че цената на стоките за бедните е с около 15 % по-висока. И въпреки че мола Mondawmin предоставя работни места за местните жители това не е достатъчно да се пребори безработицата, която достига до 23%.
Универсалният магазин предлага някои услуги за бедните жители на квартала, като бюрото за социални грижи. От управата на мола твърдят, че търговската им зона обхваща живеещите на около 4-5 мили извън Mondawmin. Затова и цената на стоките отговаря на възможностите на домакинствата извън гетото, които разполагат средно с около 54 642 долара годишно. Същевременно стоките в магазина са недостъпни за обитателите на Mondawmin. Малките магазини около мола успяват да задоволят нуждите на хората от гетото, но също се възползват от икономическите ограничения в бедния квартал. Услуги, които за средната класа понякога са безплатни, струват скъпо на най-бедните. Много от бедните американци не осребряват чековете си в банките, тъй като за това се изисква да имаш минимална сума в сметката си. Тъй като нямат пари за депозит, те са принудени да осребряват чековете си в специални „магазини за пари”,където им прибират по около 2% от сумата. Рекламата на един от тези магазини за пари, намиращ се на North Avenue (мястото, където полицейския ван откарва арестувания Фреди Грей в нощта), гласи: „Плащаме сметки. Изплащаме чекове за заплати”. Същият този магазин бе посочен от Бюрото за финансова защита на потребителите като един от онези с порочна практика, които изпращат биячи да тормозят и грабят кредитополучателите си. Същевременно тази фирма пере милиони долари чрез средствата на бедните потребители, които се възползваха от възможността да отвърнат на удара по време на протестите. Мародерите, които нахлуха в магазина за пари по време на бунта, най-вероятно са били в него и преди – като клиенти. Или може би са били клиенти на друга подобна фирма, чийто магазин също бе погълнат от пламъци по време на протестите, и който също предлага осребряване на чековете от заплата по същия порочен начин. Така че когато бунтовниците нападаха, трошиха и грабеха магазините за пари и нискокачествена техника в квартала, това не бе шанс за тях да докопат плячка, а да върнат собствените си пари.
Случващото се в Балтимор е само средата на кризата. Разбира се, трудно е да се определи какъв е мотивът на всеки един от грабителите по време на протестите, но би могло да се обобщи, че голяма част от набезите са всъщност плод на негодуванието срещу икономиката в гетата. Близо до магазините за пари, бе разграбен и магазин за перуки. Едва ли собствениците му са се занимавали с хищни финансови практики. Но когато става дума за аптеката на CVS, която бе разграбена, някак е твърде вероятно този, който й е посегнал поне веднъж е трябвало да избира дали да си плати наема или да си вземе животоспасяващото лекарство.
Така на базата на историята можем да видим, че причината за гнева на хората от гетото в Балтимор е доста по-дълбока. Едва ли тези бедни хора биха използвали нечия трагична смърт, за да плячкосват и разграбват. Техните действия са всъщност протеста им към порочната икономическа система в бедните квартали, която използва афроамериканците по изтънчени, коварни и трагични начини.
Както за протестите в Балтимор през 60-те години, така и за тези от изминалата седмица би могло да се обобщи, че докато недоволстват срещу полицията бедните афроамериканци са решили да се противопоставят и на други аспекти от нерадостния си живот в гетата – на икономическите унижения и репресии, които също са ежедневие така както и полицейския тормоз. Това, което трябва да се запомним е, че не е достатъчно за жителите на гетото в Балтимор да се спре полицейското насилие. Трябва да се осигурят по-добри икономически възможности ако наистина някой от управляващите иска бедните в Балтимор да живеят по-добре.