Като Uber, ама за перничани

Текстът е публикуван в webcafe.bg

Три монахини в малък „Фиат“ на кръговото на Руски паметник в София – така започва приключението.

Спрели са на мястото, където обикновено маршрутките за Перник качват пътници.

Бусчетата напоследък са много актуални, защото жп линията при Захарна фабрика се ремонтира до 8 юли и влаковете не ходят до Централна гара. Стигат само до Горна баня.

Така възможностите на хилядите хора, които всеки ден пътуват с обществен транспорт между двата града, са: или да се прехвърлят на автобус до Централна гара, осигурен от БДЖ, или да пътуват Перник – София с автобус, пукащ се по шефовете в пикови часове, или с маршрутки и други частни преминаващи коли.

Недостатъците на смесения транспорт – влак и автобус, са, че се губи много време, а при Горна баня се натъкваш в задръстване.

Затова хората предпочитат директния транспорт, който с легален или нелегален превозвач, е все 3 лв. Затова блъсканицата е голяма.

„Фиат“-ът на монахините се е повредил и не пали.

Трите седят вътре и чакат помощ. На шофьора на пернишката маршрутка хич не му пука. Залепва се зад тях, форсира двигателя, натиска клаксона, а накрая почва да маха с ръце и да ругае. Не слиза от буса, а с жестове посочва на една жена, която след малко ще му даде смачкани левчета за пътя, да каже на монахините да мръднат. Тя послушно изпълнява.

Вече са четири, но не могат да намерят решение, а строгият поглед и недоволната физиономия на шофьора тегнат отгоре им.

Накрая си плюят на ръцете и избутват „Фиат“-а. Никой не им помага.

Спасението се появява под формата на новичка кола, шофирана от висок мъж с дълга брада.

„Ето го попа, идва!“, „Какъв поп с тия татуирани ръце?“, „Що бе, може да е открил вярата късно!“, разсъждава публиката.

Мъжът слиза и започва да се суети около колата, отваря багажника, откъдето се показва кора с яйца, на таблото са закичени иконки.

Шофьорът на маршрутката, приличен на бъчва, обута в гащи и облечена с риза, чиито копчета ей сега ще се откъснат под напора на плътта, оглежда монахините и лъскавата кола на спасителя им. Нова е.

„Е, оти не им я даде на них“, изтърсва с ирония по адрес на пасажерките в злополучния „Фиат“.

В това време пред буса се е събрала тълпа. Шофьорът не ги пуска вътре, има договорка с автобусната фирма:

„Като мине рейсо, пълним и тръгвам!“

Битката за пътници по тая линия е жестока, често се стига до разправии и юмруци, чупят се даже стъкла на конкуренцията.

Затова маршрутката товари пътници, след като мине автобусът.

Рисковано е да не спази уговорката, защото на спирката има охрана, наета от автобусна фирма, за да следи пътниците да не се качват на незаконен транспорт.

Гардовете са еднакво нападателни и към шофьорите, и към пътниците – карат се, дърпат хората.

Пътниците мълчат и търпят тези грубости, никой не се съпротивлява.

„Не ми се разправя с тия кльощавите, само проблеми правят“, извинява се и шкембестият шофьор.

„Они не знаят защо са тука, они не знаят на кой свет са“.

„Они“ са двама млади мъже, облечени в анцузи и с шапки на глава, почти еднакви.

Стоят на бордюра и проточват шии да видят автобуса. Почесват се тук-там.

Мутри с нереализиран потенциал на пернишки гангстери, които вече пазят автобусни спирки.

Варденето на спирката се оказва безполезно, защото никой от чакащите не понечва да се качи на рейса, тъй като е невъзможно – идва препълнен от гарата, а всички чакат маршрутката.

Всъщност и двата транспорта не са оферта. Блъсканицата е гарантирана, слизаш като сдъвкан и изплют.

В тази ситуация най-търсени са колите, които возят на цената на билета на автобуса до Перник.

Да седиш на истинска седалка, да не се задушаваш и блъскаш, и то на същата цена, си е лукс.

Затова всяка кола с пернишка регистрация е обект на нападение от висящите на спирката, ненамерили място в маршрутка или автобус.

Юрват се към нея, без значение дали шофьорът си е предложил услугите, независимо в каква посока се движи.

Всички искат да се приберат вкъщи.

Иначе се чака дълго. То си има предимства, ако гледаш на нещата от веселата страна – завързват се социални контакти.

Например бивш барман и управител на заведения разправя, че на дискотека не е ходил от години, по кръчми също.

Обиколил Англия, Италия и Швейцария. Не му харесало, върнал се в България. Сега работи друго и се занимава с биоземеделие заедно с приятелката си на село.

Убеден е, че това е бъдещето. Не го интересуват европрограми за дребни производители. Справят се сами. Той работи, приятелката му гледа градината.

Трудно е, но не се предават. Общуват си само с 60-70-годишни в онова село, но пък било „голям купон“. Търси клиенти за продукцията из София.

„За тая работа трябва и късмет“, подхвърля друг, обречен на транспортни неволи.

„Няма такова нещо като късмет.

Знаеш ли аз колко книги съм прочел?!? И никъде не пише за късмет. Правиш нещо, случва се нещо. Не правиш нищо, не се случва нищо“, обяснява той.

Слабичък е – „ама ям много“ – признава си. И току рови из раницата си и вади някакви сладки. И те са био, домашни.

Предлага една, начената: „Вземи от тая страна, дето не съм ял“.

Девойка си намира място в кола на цената на билета, докато с биоземеделеца обсъждаме дали да не хващаме градски автобус до гарата в Горна баня, откъдето тръгват влаковете за Перник.

През това време монахините изчезват, теглени на буксир.

Въртим се още малко сред другите клетници и накрая една мила дама ни качва с още две жени.

В колата вдигат шум до Бога колко страшно се пътува, откакто няма влакове, и всеки си разказва тъжната транспортна история, останалите цъкат съчувствено с език.

Шофьорката се притеснява да не би пазачите на спирката да са й записали номера и да й счупят стъклото.

Така транспортният ад е пълен – в София, около София, по магистралите и извън тях.

По пътя за Перник ще е така до 8 юли. Като се отвори жп линията, пазвантите на автобусните фирми ще се ожесточат срещу незаконните маршрутки, тъй като пътниците ще намалеят.

От София до Перник са само 30 километра. И то какви?!