АВГУСТ 1914 г. – провъзгласен е един свещен съюз. Във Франция, както и в Германия, работническото движение изпитва затруднения. Ръководителите на политическата и профсъюзната левица се присъединяват към призивите за „национална отбрана“. Битките за мир и прогрес са оставени настрана. Трудно е да се действа по друг начин, при положение че още в първите дни на кървавите сблъсъци са загинали десетки хиляди души. Кой би чул призиви за мир сред звъна на оръжията и превъзбудените националистически речи? През юни и може би през юли е било възможно процесът да бъде спрян.
Век по-късно сме в същата ситуация. „Сблъсъкът на цивилизациите“ все още е само една от възможните хипотези. Битката, която изглежда започва в Европа – в Гърция, а после и в Испания, навярно ще позволи тази хипотеза да бъде отхвърлена. Джихадистките атентати обаче благоприятстват един катастрофален сценарий – стратегията за „борба срещу тероризма“ и ограничаването на обществените свободи. Има опасност те да изострят всички кризи, които е важно да бъдат преодолени. Такава е заплахата. Предизвикателството през идните месеци е да ѝ се отговори.
Трябва ли един художник да има свободата да рисува карикатури на пророка Мохамед? Или мюсюлманката да носи бурка? Повече ли френски евреи ще емигрират в Израел? Добре дошли в 2015 г. Франция се гърчи в една криза на демокрацията и социалното положение на гражданите си, която се влошава заради икономическите решения на собствените ѝ правителства и на Европейския съюз. Темите за вразумяването на финансите, за разпределението на благата, за начините на производство най-после пуснаха корени в общественото съзнание. От време на време обаче религиозните въпроси ги отпращат на заден план. От над двадесет години „ислямът в предградията“, „несигурността от културните различия“, „комунитаризмът на малцинствата“ вълнуват медиите, част от общественото мнение. Демагозите се нахвърлят на тези теми и нетърпеливо бъркат в раните, за да бъдат забелязани. Докато те гонят целта си, нито един от съществените проблеми не се обсъжда сериозно, макар почти всичко останало да зависи от решаването им.
Убийството на дванадесет души, повечето журналисти и художници, на 7 януари в редакцията на Шарли ебдо, а след това и на още четирима евреи в магазин за кашерна храна, породи ужас. Извършени в името на исляма, тези зрелищни престъпления не са отприщили към момента омразата и репресиите, които вдъхновителите им искаха да предизвикат. Убийците отчасти постигнаха целта си: бяха атакувани джамии, синагогите се охраняват от полицията, някои радикализирани млади мюсюлмани, често не добре запознати с правилата на вярата си и във всеки случай непредставителни за религиозната си общност (вж. статията на Лоран Бонели), са изкушени от свещената война, нихилизма и въоръжената борба. От друга страна, убийците се провалиха – те гарантираха вечен живот на седмичника, който искаха да унищожат. Можем обаче да се обзаложим, че за поръчителите на тези престъпления въпросната битка беше второстепенна. Изходът от другите ще зависи от устойчивостта на френското общество и от възраждането на колективната надежда в Европа.
Да бъдем скромни. Големите ни ключове не отварят всички врати. Невинаги сме в състояние да анализираме събитието незабавно. Да спрем и да помислим, да поемем риска да разберем, да изненадаме и да бъдем изненадани. Това, което се случи, ни изненада. Реакцията, която предизвика – също. Французите устояха на удара. Манифестираха масово и спокойно, без много да се поддават на войнствените речи на министър-председателя си Манюел Валс. И без да отстъпват от демократичните свободи, както се случи в САЩ след атентатите от 11 септември 2001 г. Макар че и във Франция се осъждат юноши на затвор заради провокативни изказвания, което е нелепо и опасно.
Никой обаче не може да предвиди евентуалните последствия от нови подобни сътресения. Дали те ще прокарат разделителна линия между различни слоеве от населението, които се определят политически въз основа на произход, култура и религия? На това залагат джихадистите и крайната десница, включително израелската, а именно на огромната заплаха от „сблъсък на цивилизациите“. При наличието на гета, териториални разделения, социално насилие, не можем да си въобразим едно чудодейно умиротворено общество. Трябва да изберем битките, които ще са най-добрият цяр на недъзите му. Това налага спешно да се възприеме нова европейска политика. В Гърция, в Испания битката започва…
Европа наистина съществува! Гръцкият министър-председател Андонис Самарас не се посвени да използва с „крайна тактичност“ убийствата в редакцията на Шарли ебдо: „Днес в Париж беше извършено клане. А тук някои насърчават още повече нелегалната имиграция и обещават натурализация!“
Ден по-късно в Атина Никос Филис, директор на всекидневника Авги, чийто основен акционер е коалицията на радикалната левица СИРИЗА, извлича една доста различна поука от престъплението, извършено от двама френски граждани: „Атентатът може да ориентира европейското бъдеще. Или към Льо Пен и крайната десница, или към един по-разумен подход. Понеже проблемът със сигурността не може да се реши само и единствено от полицията.“ В изборен план този вид анализ не носи полза в Гърция, нито в другите държави. Василис Мулопулос, съветник по комуникация на Алексис Ципрас, го знае, но въпреки това не се отказва от тази позиция:„Ако СИРИЗА не беше толкова непреклонна по въпроса за имиграцията, вече да сме получили 50% от гласовете. Но тази позиция е една от точките, по които сме единодушни!“
Икономическата политика, прилагана от години на Стария континент, се провали, в Гърция и в Испания с още по-тежки последствия, отколкото в други държави. Но докато в останалите страни от Европейския съюз управляващите партии сякаш се примиряват с подема на крайната десница и дори разчитат на този подем, за да се задържат на власт, тъй като им позволява да обединят обществото срещу нея, СИРИЗА и „Подемос“ откриха нова перспектива. Никоя друга лява формация в Европа не е напредвала така бързо като тях. Несъществуващи или почти несъществуващи преди пет години, в началото на финансовата криза, оттогава насам те извършиха два подвига едновременно. От една страна се явяват като надеждни кандидати за властта. От друга страна, изглежда са на път да отредят поддръжаща роля на социалистическите партии в съответната страна, които носят съвместна отговорност за всеобщата безпътица. Така както през миналия век Лейбъристката пария във Великобритания измести Либералната партия, а Социалистическата партия на Франция мина пред Радикалната. Промяна в съотношението, която се оказа окончателна и в двата случая.
Искрата, която ще запали пожара
ПОСТАВЕНАТА цел – декласиране на социалдемократическите партии, е отчасти постигната. Остава обаче открит въпросът дали победата на една друга левица, в Гърция или Испания, може да доведе до цялостно преориентиране на европейската политика? Погледнато от Атина, препятствията са огромни. В страната си СИРИЗА е сама срещу всички, а в Европа нито едно правителство не я подкрепя. Следователно гръцкото предизвикателство ще бъде много по-амбициозно от това, пред което Франция отстъпи през 2012 г. Тогава току-що избраният Франсоа Оланд можеше да използва мандата, даден му от френските избиратели, както и факта, че на страната му се падат 19,3% от европейския брутен вътрешен продукт (2,3% за Гърция, 12,1% за Испания), за да „предоговори“, както беше обещал, европейския Пакт за стабилност. Знаем обаче какво се случи.
В СИРИЗА анализират ситуацията по-оптимистично и се надяват, че още тази година победата на лява партия в Гърция или в Испания ще се превърне в пословичната искра, която ще запали пожара. „Европейското обществено мнение е по-благосклонно към нас, смята Филис. Освен това европейските елити констатират безизходицата на стратегиите, следвани досега. В свой собствен интерес те планират друга политика, понеже си дават сметка, че еврозоната, такава, каквато е, пречи на Европа да играе световна роля.“
Често една лястовичка известява пролетта за онези, които са страдали много през зимата. Дали по тази причина щабът на СИРИЗА съзира обнадеждаващо разминаване в позициите на германската канцлерка и Марио Драги, президент на Европейската централна банка (ЕЦБ)? Масовото изкупуване на държавни дългове, за което Драги взе решение („количествено облекчаване“), навярно показва, че той най-сетне е разбрал, че строгите икономии водят до безизходица.
В Атина тази очевидна истина се набива на очи. Социалните и здравните последствия от икономиите включват липса на отопление през зимата, ръст на инфекциозните заболявания и скок на самоубийствата. Но жестокостта на една такава политика невинаги е достатъчна причина, за да бъде тя отхвърлена. Във всеки случай не и в очите на нейните архитекти, на които се плаща много добре, за да имат железни нерви. За съжаление, макроикономическите показатели съвсем не са блестящи. След пет години шокова терапия Гърция наброява три пъти повече безработни (25,5% от населението в активна възраст), икономическият ѝ растеж е слаб (0,6% през 2014 г.) след спад от 26% в периода 2009-2013 г. И накрая нещо забележително за една програма, която си постави като основна цел да намали дълга – от 113% от БВП тогава, сега той достига 174%… Това беше предвидимо, тъй като нивото на дълга се изчислява като процент от националното богатство, което се срина. Разбираме защо Мариано Рахой, чиито постижения в Испания са почти толкова изумителни, е посетил Атина, за да подкрепи Самарас: „Страните имат нужда от стабилност, заяви той монотонно, а не от резки завои и несигурност.“ Колко брилянтно и разумно!
На разговорен гръцки тази „несигурност“ е почти синоним на надежда. Защото да се следва политиката на Самарас, диктувана от Европейския съюз, би означавало допълнително понижаване на данъците за средните и високите доходи и за предприятията, повече приватизации и още „реформи“ на пазара на труда. Да не забравяме също допълнителните бюджетни излишъци за погасяване на дълга, с цената на това да се орязват държавните разходи във всички области.
Университетски преподавател и отговорник по икономическите въпроси в СИРИЗА, Янис Милиос смята, че Самарас (подкрепян от социалистите) си е поставил за цел да има бюджетни излишъци над 3% годишно от БВП за неопределен период от време (3,5% през 2015 г., 4,5% през 2017 г., 4,2% след това). „Това е напълно безразсъдно, изтъква Милиос, освен ако не е взето решение строгите икономии да траят вечно.“ В интерес на истината Самарас не решава кой знае какво – той просто изпълнява точките на споразумението, което „тройката“ (МВФ, Европейска комисия, ЕЦБ) е наложила на правителството му.
Какво предвижда СИРИЗА за излизане от ситуацията? Най-напред програма„за борба с хуманитарната криза“, която да преструктурира разходите и приоритетите в рамките на един общ непроменен бюджет. Въз основа на точни изчисления ще се въведат безплатно електричество, обществен транспорт и купони за храна за най-бедните, ваксини за децата и безработните. Тези мерки ще бъдат финансирани чрез по-активна борба срещу корупцията и измамите. Самото консервативно правителство призна, че те отнемат най-малко 10 милиарда евро годишно от държавните приходи.
„Общественото строителство струва четири-пет пъти по-скъпо, отколкото в други европейски държави“, отбелязва Филис, и то не само защото Гърция има много острови и разполага с по-начупен релеф от този на Белгия, например. От своя страна, Милиос подчертава, че „петдесет и пет хиляди гърци са прехвърлили в чужбина по над 100 000 евро всеки, въпреки че декларираният доход на двадесет и четири хиляди от тях е бил несъвместим с такова капиталовложение. От две години насам обаче едва четиристотин и седем от тези нарушители, за които МВФ е известил властите в Атина, са били проверени от данъчната администрация“.
Спешната хуманитарна програма на СИРИЗА предвижда 1,882 милиарда евро. Тя е придружена от социални мерки, с цел да се насърчи трудовата дейност: триста хиляди държавни работни места под формата на едногодишни договори, които могат да бъдат подновени, минимална заплата на равнището ѝ от 2011 г., увеличение на най-ниските пенсии (вж. статията на Тиери Венсан). Всички тези мерки, които включват данъчни облекчения и опростяване на кредити на свръхзадлъжнели домакинства и предприятия, са подробно изложени в т. нар. Солунска програма. Стойността ѝ също е посочена: 11,382 милиарда евро, финансирани от нови приходи.