От Париж до Атина – коя е нашата битка

| от |

В Гърция и Испания възходът на една нова левица срещу политиката на строги икономии насърчава онези, които настояват да се смени посоката на Европейския съюз. От това демократичните дебати, все по-формални напоследък, ще спечелят много. На свой ред културното и религиозното противопоставяне, „сблъсъкът на цивилизациите“, който атентаторите в Париж искаха да разпалят, ще загубят позиции.

АВГУСТ 1914 г. – провъзгласен е един свещен съюз. Във Франция, както и в Германия, работническото движение изпитва затруднения. Ръководителите на политическата и профсъюзната левица се присъединяват към призивите за „национална отбрана“. Битките за мир и прогрес са оставени настрана. Трудно е да се действа по друг начин, при положение че още в първите дни на кървавите сблъсъци са загинали десетки хиляди души. Кой би чул призиви за мир сред звъна на оръжията и превъзбудените националистически речи? През юни и може би през юли е било възможно процесът да бъде спрян.

Век по-късно сме в същата ситуация. „Сблъсъкът на цивилизациите“ все още е само една от възможните хипотези. Битката, която изглежда започва в Европа – в Гърция, а после и в Испания, навярно ще позволи тази хипотеза да бъде отхвърлена. Джихадистките атентати обаче благоприятстват един катастрофален сценарий – стратегията за „борба срещу тероризма“ и ограничаването на обществените свободи. Има опасност те да изострят всички кризи, които е важно да бъдат преодолени. Такава е заплахата. Предизвикателството през идните месеци е да ѝ се отговори.

Трябва ли един художник да има свободата да рисува карикатури на пророка Мохамед? Или мюсюлманката да носи бурка? Повече ли френски евреи ще емигрират в Израел? Добре дошли в 2015 г. Франция се гърчи в една криза на демокрацията и социалното положение на гражданите си, която се влошава заради икономическите решения на собствените ѝ правителства и на Европейския съюз. Темите за вразумяването на финансите, за разпределението на благата, за начините на производство най-после пуснаха корени в общественото съзнание. От време на време обаче религиозните въпроси ги отпращат на заден план. От над двадесет години „ислямът в предградията“, „несигурността от културните различия“, „комунитаризмът на малцинствата“ вълнуват медиите, част от общественото мнение. Демагозите се нахвърлят на тези теми и нетърпеливо бъркат в раните, за да бъдат забелязани. Докато те гонят целта си, нито един от съществените проблеми не се обсъжда сериозно, макар почти всичко останало да зависи от решаването им.

Убийството на дванадесет души, повечето журналисти и художници, на 7 януари в редакцията на Шарли ебдо, а след това и на още четирима евреи в магазин за кашерна храна, породи ужас. Извършени в името на исляма, тези зрелищни престъпления не са отприщили към момента омразата и репресиите, които вдъхновителите им искаха да предизвикат. Убийците отчасти постигнаха целта си: бяха атакувани джамии, синагогите се охраняват от полицията, някои радикализирани млади мюсюлмани, често не добре запознати с правилата на вярата си и във всеки случай непредставителни за религиозната си общност (вж. статията на Лоран Бонели), са изкушени от свещената война, нихилизма и въоръжената борба. От друга страна, убийците се провалиха – те гарантираха вечен живот на седмичника, който искаха да унищожат. Можем обаче да се обзаложим, че за поръчителите на тези престъпления въпросната битка беше второстепенна. Изходът от другите ще зависи от устойчивостта на френското общество и от възраждането на колективната надежда в Европа.

Да бъдем скромни. Големите ни ключове не отварят всички врати. Невинаги сме в състояние да анализираме събитието незабавно. Да спрем и да помислим, да поемем риска да разберем, да изненадаме и да бъдем изненадани. Това, което се случи, ни изненада. Реакцията, която предизвика – също. Французите устояха на удара. Манифестираха масово и спокойно, без много да се поддават на войнствените речи на министър-председателя си Манюел Валс. И без да отстъпват от демократичните свободи, както се случи в САЩ след атентатите от 11 септември 2001 г. Макар че и във Франция се осъждат юноши на затвор заради провокативни изказвания, което е нелепо и опасно.

Никой обаче не може да предвиди евентуалните последствия от нови подобни сътресения. Дали те ще прокарат разделителна линия между различни слоеве от населението, които се определят политически въз основа на произход, култура и религия? На това залагат джихадистите и крайната десница, включително израелската, а именно на огромната заплаха от „сблъсък на цивилизациите“. При наличието на гета, териториални разделения, социално насилие, не можем да си въобразим едно чудодейно умиротворено общество. Трябва да изберем битките, които ще са най-добрият цяр на недъзите му. Това налага спешно да се възприеме нова европейска политика. В Гърция, в Испания битката започва…

Европа наистина съществува! Гръцкият министър-председател Андонис Самарас не се посвени да използва с „крайна тактичност“ убийствата в редакцията на Шарли ебдо: „Днес в Париж беше извършено клане. А тук някои насърчават още повече нелегалната имиграция и обещават натурализация!“

Ден по-късно в Атина Никос Филис, директор на всекидневника Авги, чийто основен акционер е коалицията на радикалната левица СИРИЗА, извлича една доста различна поука от престъплението, извършено от двама френски граждани: „Атентатът може да ориентира европейското бъдеще. Или към Льо Пен и крайната десница, или към един по-разумен подход. Понеже проблемът със сигурността не може да се реши само и единствено от полицията.“ В изборен план този вид анализ не носи полза в Гърция, нито в другите държави. Василис Мулопулос, съветник по комуникация на Алексис Ципрас, го знае, но въпреки това не се отказва от тази позиция:„Ако СИРИЗА не беше толкова непреклонна по въпроса за имиграцията, вече да сме получили 50% от гласовете. Но тази позиция е една от точките, по които сме единодушни!“

Икономическата политика, прилагана от години на Стария континент, се провали, в Гърция и в Испания с още по-тежки последствия, отколкото в други държави. Но докато в останалите страни от Европейския съюз управляващите партии сякаш се примиряват с подема на крайната десница и дори разчитат на този подем, за да се задържат на власт, тъй като им позволява да обединят обществото срещу нея, СИРИЗА и „Подемос“ откриха нова перспектива. Никоя друга лява формация в Европа не е напредвала така бързо като тях. Несъществуващи или почти несъществуващи преди пет години, в началото на финансовата криза, оттогава насам те извършиха два подвига едновременно. От една страна се явяват като надеждни кандидати за властта. От друга страна, изглежда са на път да отредят поддръжаща роля на социалистическите партии в съответната страна, които носят съвместна отговорност за всеобщата безпътица. Така както през миналия век Лейбъристката пария във Великобритания измести Либералната партия, а Социалистическата партия на Франция мина пред Радикалната. Промяна в съотношението, която се оказа окончателна и в двата случая.

Искрата, която ще запали пожара

ПОСТАВЕНАТА цел – декласиране на социалдемократическите партии, е отчасти постигната. Остава обаче открит въпросът дали победата на една друга левица, в Гърция или Испания, може да доведе до цялостно преориентиране на европейската политика? Погледнато от Атина, препятствията са огромни. В страната си СИРИЗА е сама срещу всички, а в Европа нито едно правителство не я подкрепя. Следователно гръцкото предизвикателство ще бъде много по-амбициозно от това, пред което Франция отстъпи през 2012 г. Тогава току-що избраният Франсоа Оланд можеше да използва мандата, даден му от френските избиратели, както и факта, че на страната му се падат 19,3% от европейския брутен вътрешен продукт (2,3% за Гърция, 12,1% за Испания), за да „предоговори“, както беше обещал, европейския Пакт за стабилност. Знаем обаче какво се случи.

В СИРИЗА анализират ситуацията по-оптимистично и се надяват, че още тази година победата на лява партия в Гърция или в Испания ще се превърне в пословичната искра, която ще запали пожара. „Европейското обществено мнение е по-благосклонно към нас, смята Филис. Освен това европейските елити констатират безизходицата на стратегиите, следвани досега. В свой собствен интерес те планират друга политика, понеже си дават сметка, че еврозоната, такава, каквато е, пречи на Европа да играе световна роля.“

Често една лястовичка известява пролетта за онези, които са страдали много през зимата. Дали по тази причина щабът на СИРИЗА съзира обнадеждаващо разминаване в позициите на германската канцлерка и Марио Драги, президент на Европейската централна банка (ЕЦБ)? Масовото изкупуване на държавни дългове, за което Драги взе решение („количествено облекчаване“), навярно показва, че той най-сетне е разбрал, че строгите икономии водят до безизходица.

В Атина тази очевидна истина се набива на очи. Социалните и здравните последствия от икономиите включват липса на отопление през зимата, ръст на инфекциозните заболявания и скок на самоубийствата. Но жестокостта на една такава политика невинаги е достатъчна причина, за да бъде тя отхвърлена. Във всеки случай не и в очите на нейните архитекти, на които се плаща много добре, за да имат железни нерви. За съжаление, макроикономическите показатели съвсем не са блестящи. След пет години шокова терапия Гърция наброява три пъти повече безработни (25,5% от населението в активна възраст), икономическият ѝ растеж е слаб (0,6% през 2014 г.) след спад от 26% в периода 2009-2013 г. И накрая нещо забележително за една програма, която си постави като основна цел да намали дълга – от 113% от БВП тогава, сега той достига 174%… Това беше предвидимо, тъй като нивото на дълга се изчислява като процент от националното богатство, което се срина. Разбираме защо Мариано Рахой, чиито постижения в Испания са почти толкова изумителни, е посетил Атина, за да подкрепи Самарас: „Страните имат нужда от стабилност, заяви той монотонно, а не от резки завои и несигурност.“ Колко брилянтно и разумно!

На разговорен гръцки тази „несигурност“ е почти синоним на надежда. Защото да се следва политиката на Самарас, диктувана от Европейския съюз, би означавало допълнително понижаване на данъците за средните и високите доходи и за предприятията, повече приватизации и още „реформи“ на пазара на труда. Да не забравяме също допълнителните бюджетни излишъци за погасяване на дълга, с цената на това да се орязват държавните разходи във всички области.

Университетски преподавател и отговорник по икономическите въпроси в СИРИЗА, Янис Милиос смята, че Самарас (подкрепян от социалистите) си е поставил за цел да има бюджетни излишъци над 3% годишно от БВП за неопределен период от време (3,5% през 2015 г., 4,5% през 2017 г., 4,2% след това). „Това е напълно безразсъдно, изтъква Милиос, освен ако не е взето решение строгите икономии да траят вечно.“ В интерес на истината Самарас не решава кой знае какво – той просто изпълнява точките на споразумението, което „тройката“ (МВФ, Европейска комисия, ЕЦБ) е наложила на правителството му.

Какво предвижда СИРИЗА за излизане от ситуацията? Най-напред програма„за борба с хуманитарната криза“, която да преструктурира разходите и приоритетите в рамките на един общ непроменен бюджет. Въз основа на точни изчисления ще се въведат безплатно електричество, обществен транспорт и купони за храна за най-бедните, ваксини за децата и безработните. Тези мерки ще бъдат финансирани чрез по-активна борба срещу корупцията и измамите. Самото консервативно правителство призна, че те отнемат най-малко 10 милиарда евро годишно от държавните приходи.

„Общественото строителство струва четири-пет пъти по-скъпо, отколкото в други европейски държави“, отбелязва Филис, и то не само защото Гърция има много острови и разполага с по-начупен релеф от този на Белгия, например. От своя страна, Милиос подчертава, че „петдесет и пет хиляди гърци са прехвърлили в чужбина по над 100 000 евро всеки, въпреки че декларираният доход на двадесет и четири хиляди от тях е бил несъвместим с такова капиталовложение. От две години насам обаче едва четиристотин и седем от тези нарушители, за които МВФ е известил властите в Атина, са били проверени от данъчната администрация“.

Спешната хуманитарна програма на СИРИЗА предвижда 1,882 милиарда евро. Тя е придружена от социални мерки, с цел да се насърчи трудовата дейност: триста хиляди държавни работни места под формата на едногодишни договори, които могат да бъдат подновени, минимална заплата на равнището ѝ от 2011 г., увеличение на най-ниските пенсии (вж. статията на Тиери Венсан). Всички тези мерки, които включват данъчни облекчения и опростяване на кредити на свръхзадлъжнели домакинства и предприятия, са подробно изложени в т. нар. Солунска програма. Стойността ѝ също е посочена: 11,382 милиарда евро, финансирани от нови приходи.

Пo тези мерки, настоява Милиос, няма да се водят преговори. Нито с други партии, нито с кредиторите на страната: „Те са въпрос на национален суверенитет и не увеличават по никакъв начин дефицита ни. Следователно смятаме да приложим тази политика каквото и да стане с предоговарянето на дълга.“

За сметка на това, когато става дума за 320-те милиарда евро гръцки дълг, СИРИЗА е готова да преговаря. В този случай тя разчита, че и други държави само чакат удобен случай, за да последват примера ѝ. „Проблемът с дълга, подчертава Милиос, не е гръцки, а европейски. В момента Франция и други страни успяват да плащат на кредиторите си, но само защото лихвите са изключително ниски. А това няма да продължи дълго. Само за периода 2015-2020 г. половината от испанския държавен дълг, например, трябва да бъде погасена.“

При тези условия „европейската конференция по дълга“, за която настоя преди две години Алексис Ципрас от страниците на Монд дипломатик, се превръща в реалистична хипотеза. Тя се подкрепя от ирландския финансов министър и напомня поучително за един прецедент от 1953 г., когато бяха опростени военните дългове на Германия, в това число дължимите на Гърция. След като припомни този любопитен исторически факт, СИРИЗА продължава в същия дух и се надява, че конференцията, за която призовава, ще се превърне в „алтернативното решение, което ще погребе окончателно строгите икономии“.

Как ще стане това? Като се приеме част от дълга на държавите да бъде опростена, а остатакът да бъде разсрочен и прехвърлен до голяма степен към ЕЦБ, която да го рефинансира. Нали институцията, председателствана от Марио Драги, прояви голяма благосклонност, когато трябваше да се спасяват частните банки? До такава степен, че тези частни банки дори се освободиха от гръцките си кредити, повечето от които сега са притежание на държавите от еврозоната…

Ето защо последните, и по-специално Германия и Франция, имат особени правомощия. А Ангела Меркел роптае, че германският данъкоплатец ще бъде главната жертва при едно предоговаряне на гръцкия дълг, понеже Германия държи над 20% от него. Тя няма да приеме подобно нещо, както неотдавна напомни германският финансов министър Волфганг Шойбле. Френската позиция е по-мъглява и, както често става, съчетава, от една страна, изисквания към Атина, подканена да „спазва поетите ангажименти“ (Франсоа Оланд) и „да продължава да провежда необходимите икономически и политически реформи“ (Еманюел Макрон, министър на икономиката), а от друга – склонност да се планира преструктуриране и разсрочване на гръцкия дълг (Мишел Сапен, министър на финансите).

Европейската десница вече бие тревога не само в Германия. Финландският министър-председател Александър Стуб каза едно категорично „Не!“ на всякакво искане за анулиране на дълга, а консервативният парижки всекидневник Фигаро попита елегантно: „Дали Гърция не е тръгнала отново да трови Европа?“ Два дни по-късно същият вестник вече е пресметнал, че „Всеки французин ще плати по 735 евро, ако се опрости гръцкият дълг.“ Рядко обаче в това издание се срещат подобни сметки, когато става дума за цената на данъчния щит за собствениците на вестници, субсидиите за индустриалците от оръжейната промишленост, които притежават Фигаро, или… на помощите за пресата.

Ангела Меркел заплаши Атина да изгони Гърция от еврозоната, в случай че правителството ѝ наруши бюджетната и финансовата дисциплина, към която Берлин е така привързан. От своя страна, гърците искат да разхлабят примката на строгите икономии и да запазят единната валута. Такава е позицията на самата СИРИЗА. Тя се обяснява отчасти с това, че тази малка, изнемощяла страна не смее да подеме всички битки едновременно. „Бяхме опитни зайчета на „тройката“, не искаме пак да ставаме опитни зайчета и за излизане от еврозоната, обобщава Валя Каймаки, журналистка, близка до партията на Ципрас. Нека някоя по-голяма страна като Испания или Франция бъде първа…“

„Без европейска подкрепа, смята Мулопулос, е невъзможно да се осъществи каквото и да било.“ Ето защо СИРИЗА отдава голямо значение на подкрепата, която биха могли да ѝ окажат други сили, извън радикалната левица и еколозите. Особено социалистите. Гърците обаче наблюдават капитулациите на социалдемокрацията от близо тридесет години, след като тогавашният министър-председател Андреас Папандреу накара партията си да направи голям либерален завой. „Ако тя беше останала вляво, нямаше да има СИРИЗА“, отбелязва Мулопулос. Той напомня също, че в Германия „Оскар Лафонтен напусна правителството [през 1999 г.] и изрази съжаление, че социалдемокрацията е вече неспособна да проведе дори най-безобидни реформи. Глобализацията и неолиберализмът с човешко лице напълно я унищожиха.“

В такъв случай можем ли изобщо да се надяваме, че нейната евентуална благосклонност към исканията на гръцката левица би могла да неутрализира непреклонната позиция на Меркел? Успехът на СИРИЗА – или на „Подемос“ – ще покаже, че противно на неколкократните изявления на Франсоа Оланд във Франция и на Матео Ренци в Италия една европейска политика, която обръща гръб на строгите икономии, беше и продължава да бъде възможна. А такъв пример ще застраши не само германската десница…

В идните месеци може да се реши бъдещето на Европейския съюз. Преди три години, преди Оланд да бъде избран, изборът беше дързост или затъване. Сега вече заплахата е не просто затъване, а нещо много по-лошо. „Ако не променим Европа, крайната десница ще го стори вместо нас“, предупреди Ципрас. Ето защо дързостта е още по-наложителна. Задачата на гръцката и на испанската левица, от които ще зависи много, е достатъчно тежка. Трябва ли да ги товарим и с непосилната отговорност да защитят демократичната съдба на Стария континент и да предотвратят „сблъсъка на цивилизациите“ в него? Именно това е на дневен ред днес.

„Гърция, слабата брънка на Европа, може да се превърне в силното звено на европейската левица“, смята Мулопулос. Ако не Гърция, то Испания… При всички положения обаче двете страни ще играят важна роля в борбата срещу страха и отчаянието, които подхранват както пропагандата на крайната десница, така и нихилизма на джихадистите. „Една скромна и налудничава мечта“, както е казал поетът.

А именно надеждата, че европейската политика ще спре да ни обрича на вечната въртележка, при която едни и същи управници си предават властта, за да водят една и съща политика и да проявяват едно и също безсилие. Общата равносметка от управленията им се е превърнала в заплаха за нас. Дали в Атина и Мадрид най-после ще поемат щафетата?

LE MONDE DIPLOMATIQUE

 
 
Коментарите са изключени за От Париж до Атина – коя е нашата битка