Жак Атали: Наистина ли това е Франция, която искате?

Тъй като много французи днес мислят, че Националният фронт трябва да ги управлява, нека се опитаме да разберем какво би станало, ако подкрепата за партията продължи да расте до 2017 г.

Например, в края на 2015 г. кандидатите от Националния фронт ще спечелят стотици места на регионалните избори, може би дори на някои места ще успеят да прокарат своите идеи, като в същото време обясняват, че не могат да направят нищо значително без национална власт.

Ако през май 2017 г., все още разочаровани от това, което се случва и въпреки, или може би заради, лекото увеличаване в икономическия растеж, голяма част от французите изпратят Мари Льо Пен в Елисейския дворец, месец по-късно също ще й дадат законодателно мнозинство, какъвто е случаят след всички президентски избори, осуетявайки плановете на тези, които са мислели, че могат да гласуват безнаказано за нея, защото тя никога няма да има мнозинство в парламента.

След това Националният фронт ще има пълна власт за пет години. Дори ще има правото чрез референдум да преговаря за изход от еврозоната, да постави под въпрос свободата на движение на хора, общата земеделска политика и основите на културните и социални политики. Тогава партията ще обяви, както направи СИРИЗА в Гърция, че ще е способна да създаде съюз сред южните европейски страни срещу Берлин и Брюксел.

Не е трудно да се покаже докъде могат да доведат подобни политики: рецепта за катастрофа. Скоро, също като Гърция, и въпреки раздутите разговори за ново мнозинство, французите ще бъдат принудени да признаят, че са много по-зависими от останалата част от света, отколкото обратното. Светът може да се справя без нашите продукти, обратното не е вярно, тъй като ние получаваме по-голяма част от нашата енергия, нашите металообработващи машини, нашите туристи, финансирането на публичния ни дълг и външен дефицит (който връщането на националната валута няма да може повече да крие) от чужди страни. На някои може да им се иска да е друго, някои може дори да проклинат, но така стоят нещата.

Това обаче няма да е най-лошото: то би било в изоставянето на ценностите на френската идентичност. По време на тези най-малко пет години Франция наистина ще се отрече от всичко, което я е правело велика през последните два века – нейното мото („Свобода, равенство, братство“ – бел. ред.) и особено третата дума от него. Тя ще се отметне от предишните си отговорности спрямо смъртно наказание, човешки права, помощ за развитие, обществен живот; ще изостави всякакви планове за Европейския проект; ще смята Африка като заплаха, а не като възможност; ще бъде враждебна към религия, която е изповядвана от няколко милиона граждани; ще счита хората, живеещи в подобни квартали за потенциални терористи, или поне за гангстери, които трябва да бъдат наглеждани. Ще бъде враждебна към чуждестранни работници, чуждестранни продукти, филми, артисти, пациенти.

Франция, вече не толкова приветствена, в замяна на това ще бъде възприемана лошо. Много французи, които до сега са отказвали да напуснат страната, вече ще го направят с натъжени сърца. И първите, станали жертви на завръщането към реалността, ще бъдат тези, гласували за Националния фронт.

Като всяка друга националистическа партия, властите ще посочат с пръст и обвинят най-напред своите врагове за собствените си провали. След това, когато вече няма да има никакъв избор освен между диктатура или отричането, те ще изберат отричането, за да запазят службата си, което е и тяхната основна причина за съществуване.

Те ще оправдаят своите решения като казват, че действат като левите през 1983 г. Случаят обаче няма да бъде такъв – през 1983 г. левите не изоставиха никоя от своите реформи, по-голяма част от които (отмяна на смъртното наказание, децентрализация, либерализиране на медиите) бяха поддържани след това от всички успешни правителства. В същото време няма как реформи, направени от Националния фронт, да бъдат спазвани от демократични правителства, независимо дали са леви или десни. Не и връщането на смъртното наказание, краят на еврото, напускането на Шенген или експулсирането на чуждестранни студенти. Нито едно от тези неща няма да бъде продължено.

И въпреки това, пет години по-късно, през 2022 г., Франция може и да се събуди и да помисли отново върху решенията, които е направила, независимо, че те вече са взети и Франция е загубила душата си в своите очи и в тези на света. Няколко десетилетия ще бъдат необходими за държавата да премахне този позор.

Това ли искаме наистина? /БГНЕС