„Завръщането“ – суровата приказка на Иняриту и Ди Каприо

Новият филм на Алехандро Гонсалес Иняриту „Завръщането“ тръгва по нашите кина този петък. За него се говори, пише, обсъжда се, споменават се крайни мнения и изобщо той е в устата на всички. Той е всичко, което може да е присъщо за филм с 12 номинации за „Оскар“, голяма част от които са в най-важните категории – филм на годината, режисура, главна мъжка и поддържаща мъжка роля.

Най-големият шум обаче е около Леонардо Ди Каприо, най-добрият актьор в Холивуд в момента, за което е доказателство и тази лента – конвенционален, сложен, умел в това, което прави. Големият въпрос: „Ще донесе ли Иняриту отдавна заслужения му „Оскар“? Отговорът: „Най-вероятно – да“.

Леонардо Ди Каприо е от актьорите, които никога не се бутат там, където не им е работа. Той е от хората, които много добре знаят какво могат и къде и пред кого си заслужава да го покажат.

Той е от онези, които умело излязоха от тийн периода си, без това да навреди на кариерата или живота им и без да направи и един скапан филм. От самото начало Лео следва пътя, който много актьори загубиха между романтичните комедии и блокбастърите. Не и той. Ето затова е заслужил всички златни статуетки, които могат да му се дадат.

След крошето на Иняриту от 2014-а – „Бърдмен“ – някак е логично, че на двамата – Лео и мексиканския режисор – им е предречено да се срещнат и тази среща да доведе до нещо голямо, дори епично. „Завръщането“ е именно това.

Алехандро Гонсалес Иняриту е снимал 15 продукта, само шест от тях са пълнометражни филми. Преди „Бърдмен“ той прави пауза от четири години, за да се завърне, както е редно за визионер като него – с гръм, трясък и шедьовър.

Казват, че за да си наистина добър в това, което правиш, и то да остава с качеството, с което хората са свикнали да го гледат, трябва да работиш малко, бавно и да си сигурен в проекта, който поемаш. В това отношение Ди Каприо и Иняриту са постигнали истинска утопия в киното.

„Завръщането“ е тяхната първа, но вярвам не и последна колаборация. Освен това, като филм е изключително брутален – по онзи почти документален, суров, страшен, гнусен, несъвършен начин. Той е и един от най-красивите филми, които са излизали в последните месеци. Защото суровото, натуралното, онази спичаща и спираща дъха гледка на истинското, дори обикновеното, е най-красивото нещо, което можеш да видиш на голям екран. Особено когато цяла година си бил заобиколен от ефекти, мятащи се коли и извънземни.

Адмирации на великия Еманюел Любецки, който е доказвал неведнъж, че е майстор. Но с Иняриту той е майсторът, който рисува кадри. Не ги снима.

„Завръщането“ е и гаден, насилствен филм. Филм, в който, подобно на ситуацията, в която се намираме напоследък, човешкият живот струва малко. Той е на цената на няколко банкноти, на цената на вещи, предмети, идея за едно по-светло бъдеще, което чака зад ъгъла, но никога не идва.

От първата си сцена, в която група индианци избиват група американци, през всички натуралистични и гнусни неща, които Ди Каприо и останалата част от актьорския състав правят, ядат и носят по време на филма, до финалната сцена, в която Лео поглежда с най-уморените сини очи на света, „Завръщането“ е брутален. Той е тъжен, тежък, бавен, непримиримо натурален филм.

Иняриту рядко спестява нещата, които иска да каже и покаже, за да не обиди някой или нарани нечии чувства. От „21 грама“, с отварящата си сцена с умиращия Шон Пен до Майкъл Кийтън по бели гащи в средата на Таймс Скуеър, мексиканецът обича да поставя актьорите в екстремни ситуации. Прави същото и със зрителя.

Дали „Завръщането“ е най-добрият филм, който Иняриту е правил и това ли е причината той на има 12 номинации за „Оскар“? Не, не е. Най-доброто излязло изпод пръстите на режисьора е „Бърдмен“, макар той да имаше девет номинации за статуетката, като спечели четири от тях.

Дали това е най-добрата роля, която Леонардо е правил? Отговорът също е не. Но е ролята, която ще му донесе заслужената отдавна статуетка просто защото пословичният игнор на Академията, която се прави на обидено 15-годишно момче, вече е смешна и жалка.

Най-добрата роля в този филм принадлежи на великолепния Том Харди, който сякаш изгря от нищото, но ако сте го гледали в „Бронсън“, ще знаете защо Харди просто е чакал удобния момент да влети в Холивуд. От първия си миг на екран до последния Том Харди е перфектният, плътен, многопластов, истински антагонист, който един епичен филм заслужава.

А „Завръщането“ е такъв.

Той е филм, който те оставя без дъх. От умиращите животни и хора, през хаотичните символики и сънища на персонажа на Ди Каприо, до суровото безразличие, с което всички приемат загубата на един човек като нещо нормално, „Завръщането“ е задъхана и същевременно бавна, като изворен поток, приказка за човека в най-тъжния му час, в най-лошия му момент, в най-критичното време, в най-страшните му часове. За човека тръгнал по пътя на отмъщението, осъзнавайки накрая, че не е той този, който може да реши съдбата на някого.

Отмъщението, за което Иняриту разказва тук обаче, не е като останалите сюжети, които сте гледали. То е тъжно и студено. То е обградено от красива природа и черен като катран гняв, то е всепоглъщащо и гадно. То засяда като буца в гърлото и повлича след себе си вълна от злини. То е пътят право надолу, който сякаш няма край. То е като затворен цикъл, равносилен на безумие. То е като сизифов труд – да буташ камъка все нагоре и той неизменно винаги да пада.

„Завръщането“ е поредното кроше на Иняриту. Много различно от останалите му филми. И да, много хора няма да го харесат, но Иняриту, дори и с най-лошия си филм, ако приемем, че за някои от вас този е такъв, е по-добър от 50% от режисьорите, които правят кино в момента. Той произвежда удари след удари срещу комерсиализма и плявата, залели киносалона, и разбива силикона на Холивуд на съставните му части.

„Завръщането“ не е стандартният филм, който ще гледате по кината. Той най-вероятно не е това, което очаквате. Той е най-различното заглавие в киносалона този сезон. Приемете го както искате. Той е дело на майстор. Това трябва да е основната причина да го гледате – и най-важната. Следващата е Ди Каприо, в комбинация с великолепните кадри на Любецки и Том Харди.