Нека започнем отдалече – от средновековието.
Тогава хлябът се е правил основно от ръж. Ръжта обаче е много податлива на болест с името мораво рогче – податлива до такава степен, че до 1850 година хората я смятали за част от растението.
Моравото рогче съдържа известно количество съединения, някои от които са халюциногенни. Съответно при консумацията на заразен хляб, понякога се получавали наркотични трипове подобени на тези от LSD. Разбира се, не всички имали против това изживяване, а някои експериментатори дори се опитвали да го комбинират с други растения за по-силен ефект.
Растения като буника, татул, мандрагора и беладона. Това довело до откритието, че тези растения са отровни, но и че в по-малки количества причиняват халюцинации. Те имали и странични ефекти като обриви, гадене и повръщане, но експериментаторите открили, че могат да ги избегнат като просто взимат съставките през кожата (а не перорално, през устата).
Много уважавани от обществото хора са изследвали свойствата на отвари и мазила с подобно съдържание. През 16 век съдебният лекар Андре Де Лагуна пише: „Веднага след като помазах жената тя отвори очи широко като заек, а след това заспа толкова дълбок сън, че помислих, че никога няма да я събудя. След 36 часа обаче успях да я върна в съзнание.“ Той споделя също, че мазилото, приложено върху жената, е от „… сънотворни билки като бучиниш, беладона, буника и мандрагора“.
А тя не била никак щастлива от събуждането: „Защо ме събуди, лошотия за теб, в такъв неподходя момент, когато бях заобиколена от всичките наслади на света?!“
След това Лагуна отбелязва, че “От изследванията си мога да кажа, че всичко, което правят тези клети вещици, е да приготвят отвари и мазила толкова вредни за паметта и въображението им, че когато се събудят, силно вярват във видяното в сънищата си”.
Много други изследователи стигат до подобни заключения.
Оказва се, че абсорбацията на халюциногенните отвари ставала най-бързо и успешно през гениталната област или потните жлези под мишниците.
По отнова време метлите били винаги под ръка (а също и предмет, които основно жените ползвали), затова дамите с желание за експерименти намазвали дръжките им с отвара и я яхвали. Ефектът от наркотичното им опианение правел язденето на метлата още по-весело занимание. Предполагаме, че от там идва и характерният вещерски смях.
През 15 век Йорданес Де Бергамо отбелязва: „Някои от вещиците признават, че в определени дни или нощи намазват една метла и я яхват или се намазват под мишниците и на други космати места.“
Антоин Роус, жена сама признала се за вещица, твърди, че Дяволът й е пратил отварата и че за да я използва тя я „размазвала върху дръжката на метлата, сядала върху нея и казвала „Давай, в името на Дявола, давай!“
Освен халюцинации, вещерските отвари създавали и чувство за реене във въздуха и летене. И тъй като, както каза Андре Де Лагуна по-рано, вещиците вярвали силно на всичко случило се под въздействието на наркотиците, по-късно, когато били залавяни, убеждавали хората, че са летели на метлите си.
Така се заражда и легендата.
Малко известно е, че през 15-ти и 16-ти век, преди още модата с метлите да се разпространи, „вещиците“ използвали за „летене“ всякакви други домашни принадлежности като черпаци, столове и дори шкафове.
Тези слоупотреби с вещества в крайна сметка водят до екзекуцията на между 50 000 и 200 000 души.