Почивай в мир, Джон Сноу

Внимание: този текст може да съдържа спойлери!

Има една малка група хора на този свят, които са по-опасни от „Ислямска държава“ и по-вдъхновяващи от песните на Майкъл Джексън и това са сценаристите на Game of Thrones. Чувствата ми към тези хора играят в огромна емоционална амплитуда подобна на Кулата в „София ленд“ – високо нагоре и рязко надолу. Обожавам ги заради сърцебиенето, което ми причиняват във всяка серия и ги мразя заради това, че убиха толкова много мои любими герои. Но това, което направиха снощи…не заслужава прошка.

Светът на „Игра на тронове” е свят на мрак, борба и кръв – свят, в който властват инцестът и жестокостта, а убийствата са толкова нормални, колкото са за нас джебчийските набези около Лъвов мост. И в този свят живееше Джон Сноу – смел, морален, идеалист, обичащ и защитаващ. Стожерът на святото и доброто в големия дом на Game of Thrones. Докато не станахме свидетели на зрелищната му смърт. Той умря красив и сам, в библейска сцена на непростимо предателство, а докато кръвта му напояваше снега, последната надежда за по-добър свят изтичаше между редиците на стаените зрители и се събираше на локви в гъсталака на Борисовата градина (за тези, които пожелаха да гледат последния епизод на голям екран в Лятната сцена).

Защо? Защо сценаристите ни причиняват това и на какво ни учат? Мисля, че знам.

Големите продукции, големите романи, големите картини и изобщо всички големи произведения на изкуството, носят послание. В случая с „Игра на тронове” това е посланието колко е опасно да се привързваш. Този сериал се отличава от другите с абсолютната си безпрекословност що се отнася до безопасността и живота на героите . Докато в по-слаби филми зрителят разчита, че главните герои носят на гърба си целия сюжет и смело се влюбват в тях, то тук никой не е застрахован от внезапна и жестока смърт. Което до голяма степен се отнася и за живота – в крайна сметка привързването носи болка. Но пък, както знаем, от лисицата на Малкия принц – ако не се привържеш към някого, никога няма да бъдеш щастлив.

Гледах как Джон Сноу умира, докато бях в Борисовата градина – и не търсете ирония в това изречение. Стотици хора седяхме в прегръдката на огромните дървета, втренчени в огромния екран, понесени на вълната на една и съща емоция и лакомо поглъщахме всяка сцена – с одобрителни възгласи, възмутени стонове или еуфорични провиквания.

По време на последната сцена обаче всички мълчахме. И си тръгнахме също в тишина. Защото носителят на доброто загина – предаден от свои – така, както загиват редица герои в действителността. Заради злобата, завистта и властолюбието на близките около тях. Ето защо „Игра на тронове” е филм за реалността. Въпреки драконите и белите бродници, култовият сериал е огледало на нашата история, в която добрите падат мъртви, а злото възтържествува – една жестока приказка за потъпкването на светлината в калта. Или в снега.

Почивай в мир, Джон Сноу. Тъй като сме програмирани и научени да вярваме в доброто, ще вярваме, че някой друг ще поеме делото ти и ще го продължи. Историята ни сочи и това – че колкото и злината и предателствата да маршируват гордо по ръба на живота, подобно чуковете на Pink Floyd, там отдолу стоят едни хора, които гледат и помнят. И те стават по-силни заради такива като теб.

You know nothing, John Snow. But we do now.