Запознай се с Рио

Прас! Самолетът не каца, а се бухва на пистата сякаш вътре се намират не кротки пътници, а Арнолд Шварценегер, Силвестър Сталоун и Чък Норис. Гнездото, което летенето свива в гърлото ми, подскача като топче от рулетка нагоре, после надолу, после обратно и спира някъде по средата. В Рио де Жанейро сме.

Противно на очакванията, с които са ни заредили, на летището никой не ни изнасилва, дори фотоапаратите още висят на вратовете ни. В таксито мирише на освежител за тоалетна, а през прозореца палмите бомбардират зениците ми с екзотичното си очарование. Първите ми впечатления от Копакабана, покрай която профучаваме, е огромната плажна ивица и хората със зелени, розови, сини, жълти и оранжеви гащи, които небрежно се шматкат по крайбрежната алея. Таксито ни стоварва пред апартамента, от който се вижда статуята на Иисус Христос, само дето тя не се вижда, защото е забулена в облаци.

Трябва да призная, че когато отиваме на плажа Ипанема, зад който се намира апартамента ни, ни обзема лека превъзбуда, която няма нищо общо с местните, които пушат огромен топуз марихуана наблизо. Тънката еуфорична мъгла, която обвива мозъците ни, е плод на магията на Ипанема привечер – напред, докато стига погледът, спокойно се е опънал океана, прекалено самодоволен в могъществото си, за да ни приласкава в студените си води. Наляво се разиграва някаква футболно-волейболна феерия, от която виждаме подскачащи в маранята топки на всеки 50 сантиметра. Отдясно се е изпъчил един от многото зелени хълмове на Рио, облизан от червения залез от едната страна, и затиснат от тежки, черни облаци от другата. На места, където облаците са леко прокъсани, се виждат сюрреалистичните постройки от една от 600-те фавели на територията на града. Пясъкът е толкова ситен, че има консистенцията на каша и навсякъде се търкалят кокосови орехи.

По улиците усещането е малко нюйоркско, но тук няма много нагласени господа и мадами. За сметка на това човек не може да види крака без джапанки Havaianas, а голотата не е нещо, от което хората се смущават. Макар далеч не всички бразилки да имат телата на своята сънародничка Жизел Бюндхен, те щедро показват всичко, с което разполагат в телесно отношение, и това, макар и естетически не дотам издържано, създава усещане за градска непринуденост, което не може да се срещне на много места. Хайде опитайте да се чувствате непринудени с голотата си в Осло.

В супермаркета не продават кисело мляко, което жестоко ме натъжава, но скоро след това тъгата ми е изместена от почудата, която изпитвам всеки път, щом прибегна до услугите на бразилските хора. Изключително любезни и мили, но крайно дезориентирани в това, което се случва пред, зад, около и в главите им. Бразилците в обслужващата сфера са като деца, които ти е жал да нахокаш, но понякога те ядосват с неразбирането си. Минаването през касата е истинско предизвикателство, но завършва с успех, който ми носи усещането за взет изпит по физика. Не само сме успели да платим с карта, но и всички продукти, които сме искали да вземем, изключая един салам, са при нас.

Срещу блока има строеж, на който за късмет, се работи по 24 часа, което е истинско бразилско чудо и то се случва точно под носа ни. Ако сте се опитвали да заспите на 34 градуса температура, докато отвън някой работи с флекс, ще може да разберете защо не се насладихме на чудото. Разбира се, човек винаги може отчасти да заглуши шума от флекса, затваряйки прозорците, но в този случай температурата рязко скача на 44 градуса, така че изборът е между спукано тъпанче и нощна асфиксия. Избрахме тъпанчето.

На другата сутрин се запътихме към Корковадо – хълмът, на който се намира статуята на Христос Спасителя. Когато стигаме горе в първия момент леко се стряскам, защото точно под статуята е пълно с хора, които са се проснали възнак на земята и решавам, че им е прилошало от жегата, но веднага след това разбирам, че това са туристи, които снимат другарите си отдолу. Другарите пък, позират с разперени ръце, досущ като Иисус, не знам дали въз основа на желанието да бъдат разпнати на кръст като него, самочувствието, че са като него, или поради някаква друга причина, например набъбваща оригиналност. Гледката отгоре се мята на прът за овчарски скок и надскача очакванията и представите ми за това как изглежда Рио отвисоко – океанът е синьо-зелено-бяло огледало, в което суетно се оглеждат хълмовете. Сушата се врязва в огледалото, очертавайки пищните извивки на града, палмите протягат нагоре зелените си ръце и опаааа! Някой ме блъска и потъва в тълпата. Другата национална бразилска черта, освен мудността, е блъскането. Повярвайте ми, както имах шанса да се уверя по-късно, тези хора се блъскат дори в световния океан. Тъй като наближава обяд, човешките потоци горе стават опасно бурни и слизаме обратно към буса и към следващата туристическа спирка – стадиона Маракана.

Бидейки твърде вял футболен фен, не изпадам в екстаз от стадиона. Наясно съм, че на него футболни крака на стойност милиарди долари са ритали футболни топки на стойност други милиарди долари, но това, което виждам, е просто голям стадион с пръснати групички туристи, които се фотографират със златна купа, която очевидно не са спечелили те. Продължаваме към мястото, от което след месец ще тръгне фестивалът в Рио. Там отново се натъкваме на туристи, които този път, забравили за футболната купа, се втурват да наемат карнавални костюми, с които да се снимат до колапс, позирайки пред празните седалки на журито. Знам, че само след месец това място ще оживее и ще се превърне в пъстър, ярък филм, но към момента е стопиран кадър от бившата бразилска столица и нищо повече.

Пътьом минаваме и по главната улица на една от фавелите, по чийто тротоари стоят полицаи със заредени картечници и пръст на спусъка. Нещо ми подсказва, че тези момчета не се шегуват. Това, което се вижда от фавелата, е малко, но достатъчно, за да експлодира в европейския ми мозък – липса на улици, вода и ток, преминаване от една постройка в друга, полуголи деца, дремещи в купчини боклук, кофти физиономии и миризма на мърша и пот. Това е един от родилните домове на дрогата в Южна Америка – нивото на престъпността е абсурдно високо, хората се занимават предимно с търговия на наркотици, оръжия и проституция, дори децата са въоръжени, сблъсъците с полицията и престрелките са по-нормални от глоба на КАТ в София. Помните ли филма City of God? Той е сниман във фавела в Рио де Жанейро. Минаваме бързо, пазейки тишина, сякаш това място, събрало в себе си мизерията на жертвите и злината на престъпниците, ни кара да мълчим като в църква.

Със сигурност е по-въздействащо от катедралата Метрополитана в центъра на Рио, до която стигаме малко по-късно. Огромна, тъмна, черна пирамида, хвърлена в сянка от отсрещните небостъргачи. Вътре няма усещане за религиозност, туристическата вълна е заляла храма и по пейките се правят селфита с прелъстителни физиономии. Наблюдавам един турист, който е обърнал гръб на статуята на Иисус и е вперил религиозно предан поглед в апарата на селфи стика си. Замислям се дали това не е жива картина на днешния ни нарцисизъм, който е съборил вярата в нещо по-висше в името на почитанието към себе си, но това е друга тема и ще мисля на нея по-късно, защото в катедралата, която побира общо 20 000 човека, пак се намира някой, който да ме изблъска и излизам навън.

Хвърлям последен поглед за деня към статуята на Христос, над която се вият едри птици и хеликоптери Helisul и приключвам с Рио за днес. Утре ще се опознаем по-добре.