Забравените африкански жертви на Втората световна война

Над един милион африкански войници са се сражавали във Втората световна война. И до днес тези „доброволци“ по принуда не са обезщетени и се борят за човешките си права, пише Дойче веле.

Преди 70 години, на 8 май 1945 година, приключва Втората световна война – поне в Европа. Войната обаче продължава и след капитулацията на Германия: когато през август т. г. отбележим 70-годишнината от атомната бомбардировка над Хирошима, едва ли ще обърнем особено внимание на факта, че цели три месеца по-рано войната всъщност е била обявена официално за приключила. Това е знак, че в Германия като че ли липсва все още съзнание за истинските мащаби на войната извън Европа. Жертвите от Хирошима са доказателството за това. Както и участниците във войната от африканските колонии, насилствено хвърлени в една война, която не е тяхната война.

От 1939 година стотици хиляди западноафрикански войници са били изпращани да се бият по фронтовете в Европа, безброй мъже от британските колонии са били използвани като носачи или помощници. Във Франция, Германия и Италия, в Индия, Мианмар и тихоокеанските острови африкански войници са загивали за своите европейски колониални владетели.

„Доброволци“ по принуда

Официално се твърди, че войниците от Африка са били доброволци. В действителност обаче нещата са изглеждали доста по-различно. Така например ветеранът от войната Алберт Кунюко, който днес е на 93 години, говори открито за принудително набиране на войници: „Работех в една текстилна фабрика, когато ни мобилизираха. Същото са правели и в други фабрики. Всички по-млади работници под 30 години, бяха рекрутирани“, казва 93-годишният днес мъж, който е председател на съюза на ветераните от Киншаса, столицата на Демократична република Конго – белгийска колония до 1960 година. Друг ветеран – Йоро Ба от Сенегал, също си спомня как се е озовал на фронта: „Един ден французите дойдоха и не ни оставиха никакъв избор – трябваше или да се сражаваме, или да ни изправят на съд, което означаваше да бъдем разстреляни“.

Тези мъже не разбирали защо и срещу кого трябва да се бият, разказва Бейби Си, ветеран от Буркина Фасо: „Тогава никой от нас не знаеше за какво иде реч, думата фашизъм не ни говореше нищо. Само ни казваха, че са ни нападнали германците, които смятали нас, африканците, за маймуни. Вече като войници имахме възможност да им докажем, че сме хора. Така беше. Никакви други обяснения не ни дадоха тогава.“

Във войната всички са равни

Сенегалският писател и режисьор на филми Усмане Зембене, също бивш колониален войник, казва, че във войната са видели и другото лице на белите хора, европейците – голи, кални, страдащи и умиращи. „Това им помогна да проумеят, че всички хора са равни“, казва той. Затова и много бивши африкански войници се включвали масово в съпротивителните движения и организации, борещи се срещу колониализма в техните страни.

Но не всички тръгвали по този път, казва американският историк от университета в Уотървил Рафаел Шек. Активистите от освободителните движения обвиняват ветераните, че са работели за колониалните сили, т.е. подпомагали са техните потисници. Много бивши войници днес са обречени на жалко съществуване и са напълно забравени, въпреки своя принос за победата над фашизма. „Като ветеран от войната получавам 5 000 конгоански франка (около 5 евро). Това не може да е достойно заплащане за човек, сражавал се за Белгия във войната“, казва горчиво Алберт Кунюко.

През 1946 година той се върнал в родината си Конго след две години, през които се сражавал в Южна Азия на страната на съюзническите сили срещу японците. Той не се чувства горд от това, че е участник във войната, защото не може да преодолее болката от загиналите негови другари. От 25 хиляди африкански войници, изпратени да се бият в Индия, само една малка част са се върнали обратно, казва със сълзи на очите ветеранът от Конго.