Водопадите Игуасу: Голямата южноамериканска вода

С две чанти ръчен багаж, една дамска раница и джобове, пълни с трескави очаквания, се озоваваме във Фоз до Игуасу – градът в бразилския щат Парана, известен единствено с близостта си до водопадите Игуасу. И наистина – там няма нищо. Подобно на другите бразилски градове, център няма, улиците се кръстосват безразборно и в неделя на обяд абсолютно всичко е затворено. Имате нужда от вафла? От цигари? От минерална вода? Нямате шанс. Намирате се във Фоз до Игуасу, на чийто фон Припят е весело, многолюдно градче.

Все пак успяваме да намерим една чураскария, в която плащаме някакви реали и сервитьорите започват да ни носят месо на шишове на принципа „родицио“, доста популярен в Бразилия. Ако имате нужда от диета за надебеляване поради ниско телесно тегло или стремеж към сумо шампионат, родициото е вашият метод. Гарантирани 3 килограма отгоре за вечер. Изпитано.

На следващия ден се запътваме към водопадите, изтръпнали за красиви гледки и приключения. Че как иначе? Чака ни бойно кръщение, тъй като първата атракция, на която се мятаме, е хеликоптерът. Леко се шокирам от това, че пилотът е жена, смотолевям едно страхливо „What the fuck“, което пилотката явно разбира и решава да ни покаже какво може. Хеликоптерът се залюлява бясно, предизвиквайки вестибуларния ми апарат, и се издига към небето. Няколко минути по-късно вече съм убедена, че животът ми ще приключи този ден и мислено се прощавам с близките си, когато някъде под нас блесват водопадите и бързо забравям опасенията си. Огромни маси вода, от които се вдига водна пара, тежка мъгла и тук-там дъги. Около тях се дипли гъста джунгла, в която, знам си, няма как да няма ягуари. Няколко лупинги по-късно хеликоптерът ни приземява благополучно и се отправяме към птичия парк.

Там потъваме в най-близкото до дъждовна гора място, на което съм попадала. Шумът от птици и насекоми взривява тъпанчетата не по-деликатно от колона на хардкор концерт във Военния клуб. Наоколо прелитат тукани, папагали и всякакви други шарени, странни, красиви и не толкова красиви птици. Разочарованието идва от надеждата ми да видя огромни крокодили като от National Geographic, но уви, има само малки кайманчета и костенурки.

Следващата стъпка са самите водопади. Минаваме през опашката за входа, опашката за качване в автобуса и се изсипваме с останалите 6748274282081 туристи в средата на парка, откъдето се тръгва по пътека, наподобяваща крайморската алея в Созопол. Вместо Черно море обаче от дясната ни страна бучат водопадите. Границите на Парагвай и Аржентина са отбелязани с флаг и други тълпи туристи. Движим се с ритъма на множеството: няколко крачки и спирка за съзерцаване и фотосесия. Става ми изключително интересно по колко селфита се правят в минута в рамките на национален парк Игуасу, но смятам че цифрата не би се побрала дори в ума на Стивън Хокинг и се отказвам да направя приблизителна сметка. Уви, за т.нар. мирадори (места за снимки) се вият многолюдни опашки, затова пропускаме част от най-добрите места за снимки и продължаваме по пътеката, усещайки влажност близка до 100%. Очарователно. Към влажността се прибавят и пръските от водопадите и докато стигнем до моста под „Дяволското гърло“, който навлиза навътре над водопадите, вече знаем, че няма смисъл от дъждобраните.

Мостът е опасно място. В рамките на шепа квадратни метри човек се разминава с малка армия от туристи, които са развълнувани и леко се побутват. Трябва да им се признае, има причина да са развълнувани. Дяволското гърло прилича на…хм. Хората са го измислили. На дяволско гърло, от което се бълват някакви милиони кубици вода в секунда. Наслаждавам се на гледката до момента, в който установявам, че и гащите ми са мокри, което приемам като знак, че е време да се оттеглим. Чакаме на опашка за асансьор, който ни качва на нова тераса, от която бих казала, че на човек му спира дъха, но тъй като получавам обриви от клиширани изрази, няма да го кажа.

Обядът е ново предизвикателство поради съвсем различна причина от тълпите – сладките коати, които са подобни на еноти бозайници и изглеждат симпатично, но са неистово нахални – катерят се по масите, взимат храна от чиниите и ако нещо не им хареса – хапят. Из целия парк има предупредителни табели със снимки на окървавени, нахапани от тези животинки човешки ръце, което ми действа не по-убедително от снимките на гангренясали крайници по цигарените кутии, но явно има хора, които смятат, че гушкането на диви животни е ОК, което е довело до засипването на парка с тези табели.

На опашката за автобуса с неудоволствие забелязвам, че никой в целия парк не пуши. И изобщо в цяла Бразилия. Не бих казала, че бразилците са повлечени в потока на здравословното живеене, тъй като храната им далеч не се състои от билки, корени и еко био плодове, но пушенето, изглежда, е порок табу. Липсата на пушачи, заедно с прословутата им мудност, леко ме отблъсква от този латиноамерикански народ, но пък и българите имаме тук-там по някой недостатък, така че решавам да не се фиксирам.

Последното събитие, в което се гмуркаме за деня, е Макуко сафарито. Електрическо влакче се движи през джунглата, чийто стоманен покой се смущава само от размахваните селфи стикове от туристи-фотографи. След това ни прехвърлят в Jeep Wrangler без скоростомер ( на кого му пука с колко км/ч се движи някой в джунглата) и се озоваваме на понтон, където с ужас виждам, че всички кандидат-лодкари са боси и по бански. Поради липса на бански и джапанки и известна гнусливост към кейове, тъпкани от стотици стъпала с неясен микотичен статус, се качвам в лодката с кецове, дрехи и дъждобран. Които, десетина минути по-късно, се оказват напълно излишни, тъй като лодкарят ни завира под самия водопад. Усещането е страхотно, величествено, разгромяващо – за петнайсетина секунди имаме чувството, че се задушаваме и веднага след това за още двайсетина – че се давим.

Хубавото е, че след това се чувстваме наистина живи. И опашките, и селфи пръчките, и босите крака, и мокрото бельо са забравени за секунди. Над главите ни се вдигат водни пари, извиват се дъги и летят огромни черни лешояди, които кацат по палмите с разперени криле. На хоризонта е Парагвайската джунгла. Отдясно – аржентинското знаме е забодено на скалист връх, обраснал в папрат. И там, зад тази папрат дали не се вижда силуетът на тиранозавър? А зад гърба – зад гърба ни все по-слаб, но все още оглушителен се чува грохотът на водопадите Игуасу – във вечно движение, с вечна мощ, тържествено незаинтересувани от нашето присъствие и последващо оттегляне. Nice,a?