Верни ли са вицовете за чукчите?
Чукчите са ни известни най-вече от вицовете, където винаги са представяни като недодялани, прости или в най-добрия случай крайно наивни персонажи. Поредицата от анекдоти за тях с времето се е превърнала едва ли не в жанр. Трябва ли обаче непременно да й се доверяваме?
Тяхната изключително сурова родина, Чукотка, определено не е място, където един глупав и нескопосан човек би оцелял.
„Чукча” всъщност е прозвище, с което местното население е станало известно на запад. То идва от туземното „чаучу”, означаващо „собственик на огромни еленови стада”. Така са се представили вождовете на номадските племена от вътрешността на Чукотка пред първите руски пътешественици, стигнали дотам.
В същото време обитателите на крайбрежните райони занимаващи се предимно с лов на морски животни са носели названието „анкалу”. Така се получило, че и двете групи били обединени под общото наименование „чукчи”, както по подобен начин и племената от групата на евенките били кръстени „тунгуси”. Самите чукчи се самоназовават „ораветлат”, означаващо „хора”, като в миналото са предпочитали да се именуват с по-горделивото „луораветлат” – „истинските хора”. А всички останали племена, те едва ли не считали за хора едва и ги търпели единствено в ролята на взети във война пленници. Затова техните съседи не знаели покой, освен в редките години, когато чукчите пропускали да се отправят на военен поход поради някакви причини. По отношение на появилите се там през 17 век руснаци, чукчите в крайна сметка се съгласили, че и те са „истински хора”, които може да бъдат уважавани, но докато се стигне до това били необходими 150 години непрестанни руско-чукотски войни.
Като цяло колонизацията на Сибир от руснаците протекла сравнително гладко и с доста по-малко битки и оказана съпротива отколкото колонизацията на Америките от европейците.
Казаците – паравоенно формирование служещо на руския цар, се били като сибирския еквивалент на американските конкистадори и трапери. Те се придвижвали из тайгата предимно с лодки по реките и пристигайки на територията на някое ново племе тържествено му предлагали да „паднат под ръката на великия бял цар”. След което от туземците се изисквало единствено да произнесат някаква клетва на развален руски и да се съгласят да плащат налог за да станат руски поданици. Руснаците искали от тях да плащат налога в животински кожи. Именно това изискване станало и една от основните причини за толкова лесното и бързо завземане на Сибир. Ценните кожи от белки, самури, видри, мечки и друг дивеч, били конвертируема валута за руснаците още от княжеските времена. Но докато в европейската част дивите животни вече били доста изтребени, то в Сибир и най-бедните туземци се разхождали целите в кожи, поради което плащането на въпросния данък не представлявало никакъв проблем за тях.
Така за близо половин век казашките отряди преминали почти целия Сибир, в повечето случаи туземците веднага склонявали на условията им, ако някъде се случело някое войнствено племе да откаже и да ги нападне, бързо го склонявали само с няколко пушечни изстрела да се разбяга. В този дух протичала колонизацията докато казаците не достигнали до Чукотка. Чукчите се оказали изключително корави воини, дори и на фона на това, че били на съвсем примитивно материално и технологическо ниво спрямо новопоявилите се европейски врагове. Техните щитове и доспехи били единствено от кост и дърво, а в бой те влизали под звуците на тъпани направени от изпъната човешка кожа. Всеки мъж чукча от малък преминавал през невъобразимо тежки тренировки, като например трябвало да свиква да отбягва редовно внезапен замах към главата му с горяща цепеница и въобще да изгради светкавични рефлекси против всякакви опасности.
Подрастващият чукча вече трябвало да може да дочува полета на пусната в гръб по него стрела и да отскача от пътя й. Ако издържел всички тези опасни изпитания той ставал воин, ако загинел при някое от тях, то баща му дори не си спомнял повече, че е имал някога такъв недостоен син. Въпреки че чукчите били сравнително малък народ, едва около 10 000 души, те успявали да всеят голям смут и страх на доста обширна територия. Освен страх, те предизвиквали и огромна ненавист у съседните им племена, поради което и не било трудно за руснаците да ги склонят да се бият на тяхна страна против омразните си врагове. В средата на XVII век дотам за първи път достигнали казашки военни подразделения със задачата да покорят чукчите под скиптъра на руския цар.
Нищо обаче не се получило.
Още при първия сблъсък, чукчите обсипали казаците с дъжд от стрели, след което се пръснали из тундрата, откъдето периодично се появявали само за да им нанасят изтощаващи удари и да ограбват обоза им, след което отново изчезвали. Новината за крахът на тази операция не се харесала в Кремъл и през 1727 г. оттам решили да изпратят нова експедиция от 400 души редовна войска и казаци, която окончателно да покори този войнствен народ. Отрядът пътувал цели две години през дивия Сибир докато успее да се добере до Анадирски Острог, където да попълни редиците си със съюзници от жадните за мъст към чукчите племена на якутите и коряките.
Започнала Голямата Руско-чукотска война продължила близо 30 години, през която из пустошта на Крайния Север се водели битки от по няколко хиляди души и от двете страни. Руснаците се оказали в невъзможност да противодействат на партизанската война, която чукчите предприемат против тях с внезапни набези, ограбвания на обозите им и разрушаване на фортовете им. Тази война била не по-малко мащабна и ожесточена от знаменитите „индиански войни” в Дивия Запад, но за разлика от своите американски събратя, чукчите я спечелили.
През 1763 г. руснаците окончателно свили знамената, изоставяйки фортовете си в този район, и напуснали Чукотка. Веднага след това победоносните чукчи се нахвърлили на поселенията на руските съюзници – коряките, и нанесли страшни опустошения на селищата им. Те заграбили всичките им еленови стада, което принудило коряките занапред да се препитават от лов на морски зверове.
Чукчите не били глупави и с времето започнали да оценяват предимството на стоките, пристигащи покрай руснаците, като железни сечива, пушки, кибрит, водка и накрая сами преценили, че присъединяването им към Русия не е чак толкова лоша идея. Така през 1778 година решили да приемат предложението за поданичество, но при условие че и занапред разполагат с пълно самоуправление и не плащат никакви данъци и налози. Подобни условия никое друго племе не е успявало да договори. С това проточилият се близо век и половина конфликт приключил.
Чукчите формално станали поданици на империята, но реално не признавали никаква власт чак до ХХ век и се срещали с руснаците само за да търгуват. Дори и по времето на Сталин, когато цели класи и народи били жестоко репресирани от властта, чукчите останали напълно незасегнати и от колхозите и от лагерите. Нещо повече, руснаците даже им плащали да отстрелват избягали от ГУЛАГ затворници из тайгата. Интересен факт е, че през 1947 г. те едва не забъркали международен скандал между СССР и САЩ, когато нападнали ескимосите от съседните Алеутски острови, които са част от щата Аляска. На практика тогава въоръжени съветски граждани нахлуват на територията на САЩ, в момент в който вече е започнала Студената война и при огромно напрежение покрай течащото ядрено превъоръжаване. Цяло чудо е, че и тази тяхна лудория остава безнаказана и за щастие на всички нас, не води до фатални последствия.
Та с няколко думи, за да отговорим на въпроса от заглавието, най-добре е да го направим с въпрос… Дали са верни вицовете за чукчи?
