Вечната младост на Сорентино

| от |

Има филми на този свят, които понякога е задължително да се гледат. Независимо какъв жанр кино предпочитате, независимо какви вкусове развивате тепърва или сте развили. Независимо дали вярвате в Бог, любовта, животът отвъд познанието, независимо от всичко… Киното на Паоло Сорентино е подобен тип кино. То е размазващо по пример на мастър Фелини, но по един по-модерен начин.

„Младост“ е новият филм на Сорентино, който може да гледате на Киномания тази година и по комерсиалните кина впоследствие, надявам се.

„Младост“ е тазгодишното кроше на Сорентино, с което вярвам, той отново ще се нареди сред отличниците на кинонаградите. Защото го заслужава и така трябва. Доста по-различен от „Великата красота“, с която Сорентино печели първия си „Оскар“ през 2013-а, „Младост“ отново прави паралели с някакви теми, които са си вечни и някак успява да ти влезе под кожата.

Може би това се дължи на неподражаемия стил на режисьора, който винаги използва метафори, символи и паралели с живота, смъртта и любовта, може би е от Харви Кайтел и Майкъл Кейн. Може би е и от Рейчъл Уайз по бански и най-дългите крака на света. Може би е от циците на Мис Вселена. А до някъде и от отличника Пол Дано. Вярвам, „Младост“ е толкова добър, заради всички тези елементи.

След като “Великата красота“ взима „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм, Сорентино си взима кратка почивка и режисира един сегмент в „Рио, обичам те“ и две късометражки. Защото работи по „Младост“. Това му отнема близо две години, но резултатът си струва всяка минута.

„Младост“ не е филм за младостта, нито просто самосъжаление към отминалото време, както обичат да го презентират. Той е филм за живота. За обикновения, ежедневен, понякога дори скучен, но велик в своята цялост живот. За моментите, които са ти се случили и въпреки че не ги помниш, те стоят някъде там в главата ти и са те оформили като човек, довели са те до този момент. Тук и сега. Сорентино обича такива теми и по-важното – получават му се добре.

Той умее да ти разказва за любовта чрез секса, за любовта чрез похотта, перверзията, за младостта чрез старостта, за живота и смъртта, докато ти показва тучни полета и дълги крака.

Кайтел и Кейн играят двама приятели – майстор режисьор и гениален композитор, които правят почивка в луксозен хотел. Те имат традиция и я спазват от 20 години. Двамата са уморени от живота, дори леко апатични към него и нищо не може да ги трогне наистина, дори голите гърди и задници, които Сорентино обича да показва. Ти нямаш нужда да видиш и разбереш за всичките им останали почивки заедно, нужна ти е само тази. Тя е тяхната лебедова песен. Финалното фиаско. Мигът към вечността. Размазващият финал. И той е точно такъв, а Сорентино те води към него като майстор на метафорите.

Сорентино не се притеснява да показва нищо във филмите си. От голи жени във всяка възраст през чукане в гората на отегчена двойка, до крави, които свирят симфонии. Всяка сцена в неговите филми е непосредствено свързана с всички останали и ти разказва за голямото цяло и същевременно е отделна вселена. Има си собствена история и собствен живот. И ти нямаш право да се намесваш в него. А Кейн и Кайтел са твоите очи и уши, те са наблюдатели също като теб. Те пречупват историята за теб. И след финалния кадър (в който Кайтел е готов да заснеме великия си шедьовър – символичо казано) единственото, което можеш да си помислиш е: мамка му, Сорентино пак успя.

Не вярвах, че след „Великата красота“ италианецът ще успее да направи нещо по-добро, камо ли да надскочи себе си. Но той го прави. Той взима толкова изтъркани теми като любовта, секса, живота и разбира се, смъртта и от тях прави кино. Прекрасно кино. Кино, което не сте гледали, защото Соренино обича да показва света по един по-гротестен и леко шантав начин.

Такова е и киното, което аз обичам. И да, препоръчвам „Младост“ няколко пъти.

 
 
Коментарите са изключени за Вечната младост на Сорентино