Украйна – от една олигархия към друга

| от |

Жан-Арно Деран, Лоран Жеслен / Монд Дипломатик

След отделянето на Крим новата украинска власт се намира в катастрофална икономическа, демографска и социална обстановка. Олигархичната система, изграждана от двадесет години, води до бедност и поражда озлобление и страхове. Няма обаче никакви признаци тя реално да е поставена под съмнение.

grande_carte_ukraine_V5-bg2-2-59a66

СЪВСЕМ близо до площад „Ленин“ в Донецк се намира „Донбас Палас“, най-луксозният хотел в Източна Украйна. Тук нощувката струва 350 евро на стая, което е доста повече от средната месечна заплата. Хотелът е част от империята на Ринат Ахметов. Най-богатият човек в страната беше приближен на сваления президент Виктор Янукович, а сега предпазливо подкрепя властта, установена след бунта в Киев. Освен този хотел и многобройни недвижими имоти, милиардерът притежава футболния клуб на града – „Шахтьор“ (Донецк), и най-вече редица мини, стоманодобивни и други заводи. Най-големите богаташи в клановете на националната олигархия са родени именно в индустриалния и минен Донецки басейн. Тези земи в Донецка и Луганска област бяха един от основните промишлени центрове на Съветския съюз.

Донецкият басейн продължава да носи една четвърт от валутните постъпления на Украйна, макар че са останали само 95 официално действащи мини, срещу 230 преди двадесет години. За същия период страната е загубила седем милиона жители. Скоро след постигането на независимостта – в края на 1991 г., поради икономическия хаос и закриването на първите държавни мини хората започнаха да дълбаят земята, за да оцелеят. „Тук е достатъчно да копаеш на метър дълбочина, за да намериш въглища“, казва възрастен миньор от съседния Торез — промишлен град, който продължава да носи името на бившия френски комунистически ръководител. В тези импровизирани минни галерии, зле укрепени с дървени подпори, често стават нещастия. Подтиквани от надеждата да припечелят по 200-300 евро на месец, миньорите поемат риска да изчезнат в земните недра. Когато Янукович дойде на власт през 2010 г., мрежата от незаконни мини, наричани копанки, се структурира и организира.

„Въглищата от копанките се продаваха на ниска цена на държавните мини, които след това ги препродаваха по пазарни цени“, разказва Анатолий Акимошин, заместник-председател на Независимия профсъюз на украинските миньори. Към тези печалби се прибавяха субсидиите, отпускани от правителството, за да се поддържа изкуствено платежоспособността на държавните мини. „Голяма част от сумите потъваше в джобовете на управниците“, изтъква Акимошин. Според националните експерти 10% от въглищата, произведени в страната през последните години, идват от незаконните мини. Зад тази мрежа се прокрадва сянката на Александър Янукович (големия син на бившия президент). Той пое риска да се конкурира със собствениците на приватизираните мини, сред които се откроява Ахметов.

„Революция ли? Не, чисто и просто отново се раздават картите.“ Социологът Володимир Ищенко, ръководител на Центъра за изследване на обществото в Киев, не крие разочарованието си няколко седмици след бягството на Янукович и установяването на новия режим. „Това управление защитава същите ценности като предишното – икономически либерализъм и лично облагодетелстване. Не всеки бунт е революция. Малко е вероятно движението от Майдана да доведе до дълбоки промени, за да претендира да се нарече революция. Най-сериозният кандидат в президентските изброи на 25 май е не друг, а „кралят на шоколада“ Петро Порошенко, един от най-богатите мъже в страната…“ Докато куршумите още поваляха демонстранти на Площада на независимостта (Майдан) – епицентър на народния гняв след 22 ноември, в преддверията на властта се обсъждаше един странен преход с участието на влиятелните бизнесмени, поели контрола над Украйна.

През последните двадесет години Украйна изживя специфична форма на развитие, често окачествявана като „олигархически плурализъм“. Много бизнесмени, които натрупаха огромно богатство, купувайки на безценица мините и заводите, приватизирани след края на СССР, влязоха в политиката. Така търговци на петрол и газ можеха да станат министри или да оглавят цели клонове на държавната администрация. Самата бивша министър-председателка Юлия Тимошенко, главна фигура на „Оранжевата революция“ през 2004 г. и обявена от Запада за мъченица, след като беше вкарана в затвора през август 2011 г., натрупа състояние в газовата промишленост.

Съвместяването на бизнес и държавна служба гради кариери. Някои крупни предприемачи се задоволяват с по-дискретна позиция – финансират предизборните кампании на политици, които по този начин стават техни длъжници, готови да отстояват интересите им. Тази система, добила форма при управлението на президента Леонид Кучма (1994-2005), предполага постоянно пренареждане в зависимост от конкуриращите се интереси на влиятелни фигури, сключените съюзи и разривите.

На две крачки от „Донбас Палас“, над луксозната сграда, подслонила седалищата на „Метинвест“ и Д.ТЕК, две от компаниите на Ахметов, светеше емблемата на „Мако“, холдинг за износ на украински въглища, регистриран в Швейцария от сина на Янукович. Няколко дни след като бащата падна от власт, тя беше дискретно демонтирана. Това беше знак, че съюзът между господаря на Донецкия басейн и хората на президента се е разпаднал.

Полицаите вече не знаят на кого да се подчиняват

След 2010 г. президентът Янукович, смятан от 90-те години насам за политически представител на интересите на Донецкия клан, реши да добие известна автономност спрямо могъщия си покровител. Той постави на ключови държавни постове доверени хора, членове на „Фамилията“ му, както украинците бързо ги нарекоха. Сред тях е Сергей Арбузов, смятан за негов личен банкер, който застана начело на централната банка в края на 2010 г. В разгара на кризата – на 28 януари т.г., за кратко беше назначен и за министър-председател, след като Микола Азаров освободи поста. Президентът разчиташе също на Виталий Захарченко, близък приятел на сина му Александър. Назначи го начело на данъчната администрация през декември 2010 г., а през ноември 2011 г. го направи министър на вътрешните работи. И най-сетне, веднага след като дойде на власт, Янукович реши да даде рамо на бизнеса на друг влиятелен мъж – Дмитро Фирташ, който за известно време държеше монопола над вноса на руски газ, а по-късно разшири дейността си в области като химическата промишленост и банковия сектор. Захарченко избяга в Русия, а Фирташ беше арестуван във Виена на 13 март.

„Фамилията“ помогна също така за създаването на групата на „младите олигарси“, сред които изгряваща звезда е Сергей Курченко. Този млад мъж (роден през 1985 г. в Харков) е определен за „откритие“ в света на бизнеса през 2012 г. Собственик е на компанията „Газ Украйна“, която контролираше 18% от пазара на втечнен газ и реализираше оборот от 10 милиарда долара. През 2012 г. Курченко се сдоби с рафинерията в Одеса и футболния клуб на родния си град – „Металист“ (Харков). Това скоростно издигане почива преди всичко на тесните му връзки със сина на бившия главен прокурор Виктор Пшонка, друг виден член на „Фамилията“. Когато купи рафинерията в Одеса, младият собственик на „Газ Украйна“ влезе в открито съперничество с Игор Коломойски, смятан за третия най-богат човек в страната, със силно присъствие на петролния пазар. „Конкуренцията не беше лоялна, понеже Курченко имаше подкрепата на режима“, обяснява журналистката Анна Бабинец.

След падането на „Фамилията“ Курченко избяга в Русия, подобно на Пшонка – баща и син. На 2 март 2014 г. новите власти назначиха съперника му Коломойски за областен управител на Днепропетровска област. Същия ден Сергей Тарута, главно действащо лице в черната металургия и собственик на „Индустриалния съюз на Донбас“, беше поставен като областен управител на Донецка област. Той беше един от хората, финансирали „Оранжевата революция“, но винаги се е стремял да не афишира политическата си ангажираност. „Тарута и Ахметов никога не са били приятели. След редица конфликти обаче те съумяха да сключат своеобразно споразумение за контрол над нашия регион, обяснява политологът Валентин Кокорски, професор в университета в Донецк. Няма как Ахметов да не е дал своето съгласие за назначението на съперника си.“ И все пак, битката между двамата дълго време беше ожесточена – Ахметов увеличаваше цените си, за да застави Тарута да отстъпи контрола над компанията си.

Едно от малкото предимства на олигархичната система било, че предпазвала страната от влиянието на руските капитали. „Въпреки това, уточнява Кокорски, илюзорно е да се мисли, че украинската икономика, особено в Донецкия басейн, може да мине без Русия. Всички наши преработвателни индустрии са насочени към този пазар и много често не съответстват на нормите на Европейския съюз. Олигарсите ни много добре знаят, че единственото спасение за Украйна е да играе пълноценно ролята си на мост между Европейския съюз и Русия.“ Например, богатството на Ахметов е пуснало корени в Донецкия басейн, но се простира до Русия и редица страни от Европейския съюз (България, Италия, Обединеното кралство). Там олигархът притежава заводи, кръстосани дялови участия и куп дружества паравани.

От своя страна, Тарута произлиза от гръцкото малцинство по бреговете на Азовско море. Родният му град, голямото пристанище Мариупол, е бастион на бизнес групата на Ахметов. Тя притежава металургичните комбинати „Азовстал“ и „Илич“, както и завода за вагони и локомотиви „Азовмаш“, който изнася почти цялата си продукция в Русия. Няколко дни след назначението си Тарута е ходил в Мариупол, за да се срещне с представителите на икономическите среди. „Срещата беше плодотворна. Никой няма интерес Украйна да се разпадне“, уверява директорът на влиятелния местен всекидневник Приазовский рабочий Николай Токарски, взел участие в срещата. Вестникът е собственост на холдинга СКМ на Ахметов. Токарски е и депутат в областния съвет на Донецка област, където под етикета „независим“ представлява пряко интересите на олигарсите. С риск да не се понрави на читателите си, които са много чувствителни към сигналите, идващи от Русия, Приазовский рабочий защитава „териториалната цялост“на Украйна и така показва, че Ахметов се е приобщил към новите власти в Киев.

Правителството се опитва да се справи с фалита и почти пълното изчезване на държавния апарат, като за това разчита на олигарсите. То се стреми да ги привлече най-вече срещу „руската заплаха“. Знае се, че един траен конфликт би бил пагубен за интересите им. Ахметов и Тарута изглежда добре съзнават опасността и многократно призоваха за спокойствие. След острите стълкновения от 13 март, които струваха живота на един демонстрант в центъра на Донецк, Ахметов излезе с комюнике, че„Донецкият басейн е един отговорен регион“, където живеят „смели и работливи хора“, които няма да се поддадат на демоните на насилието.

През март проруски настроените демонстранти и силите на реда се впуснаха в странна битка за държавните сгради в източната част на страната. Първо те бяха окупирани от протестиращите, но няколко дни по-късно полицията си върна контрола над тях. Когато на 9 март беше щурмувана областната администрация в Луганск, триста полицаи с щитове, вместо да защитават сградата, излязоха от нея под одобрителните възгласи на събралото се множество от две хиляди души, основно жени и пенсионери. Мнозина полицаи се усмихваха в знак на съучастие с онези, които току-що ги бяха накарали да напуснат сградата. Този сценарий се повтори неколкократно в Донецк. „Полицаите вече не знаят на кого да се подчиняват. Ръководителите им служеха на предишната власт“, обяснява Денис Казански, известен блогър от Донецк.

Йерархията вече е неясна по всички етажи на силите за сигурност. Централните администрации, където бяха назначени нови кадри, вече не са функционални. „По отношение на корупцията прокуратурата разчита на данните, които ние, журналистите, можем да ѝ дадем, тъй като архивите изчезнаха“, обяснява Бабинец. И докато според временно изпълняващия длъжността президент на Украйна Александър Турчинов армията разполагала с едва „шест хиляди души в бойна готовност“, парламентът гласува на 13 март да се създаде Национална гвардия. Тази войска, в която биха могли да влязат най-радикалните националисти, като тези от крайно дясната групировка „Десен сектор“, няма особени шансове да отговори на предизвикателствата на сигурността. Тя обаче рискува да засили недоверието на населението в Източна Украйна. На 14 март в Харков членове на „Десен сектор“ и проруски настроени граждани влязоха в кърваво стълкновение.

„Мир на колибите, война на дворците“, един забравен лозунг

В действителност, държавата изглежда, че се разпада, а историята на украинската „революция“ вече прилича на една пропусната възможност. Александър Ткаченко, представител на Партията на регионите в Луганск, на тридесетина километра от границата с Русия, признава, че е бил шокиран, „като всички“, от луксозната резиденция на Янукович с прословутата „тоалетна от масивно злато“ (по-късно се оказа, че снимката на „златната тоалетна“ е взета от другаде — бел. на бълг. ред.). „Когато бяхме млади, ни учеха на стария лозунг „Мир на колибите, война на дворците“, въздъхва той.Но корупцията разяде цялата страна.“

Населението на Източна Украйна несъмнено можеше да се присъедини към протестиращите срещу олигархията и корупцията в Западна Украйна. Изстъпленията на украинския национализъм обаче отблъснаха рускоговорящите в източната част, докато привържениците на бившия президент Янукович размахват „фашистката заплаха“. Само за няколко седмици манипулирането на страха на хората и на чувството за идентичност доведе страната до ръба на гражданска война.

 
 
Коментарите са изключени за Украйна – от една олигархия към друга