Това ли е краят?

„Игрите на глада“ – приключение, което за мнозина започна още през 2009 година с първата книга от антиутопичната поредица на Сюзън Колинс, приключва този ноември.

През 2012-а най-запалените фенове вече очакват филма. Дженифър Лорънс, която точно година по-рано е получила първата си номинация за „Оскар“, поема главната роля – на момичето, направено от огън. Някакви фенове се бунтуват, разни хора се изказват, други недоволстват. По-важното обаче е, че „Игрите на глада“ получават своята киноадаптация. Преди това поредицата някак незабелязано минава покрай погледите на хората в книжарниците, а днес разни нови книжлета се промотират като „новите „Игрите на глада“. Аз на това му викам да постигнеш големия успех!

За Сюзън Колинс – автор на книгите, той идва по най-добрия начин – с добре написана поредица книги и филми, по-висок клас от обичайното тийн кино.

Никой не е очаквал в какво грандиозно събитие ще се превърне един такъв филм и поредицата книги. Макар да е възможно успехът някак да се предвиди – все пак всички бяхме свидетели на „Здрач“. И въпреки това, „Игрите на глада“ са различна бира. Те успяха, за разлика от повечето франчайзове от този тип, да надскочат аудиторията си. Да изглеждат като донякъде сериозно кино, да успеят да убедят, дори и малък процент от по-скептичната публика, че заслужават цялото ви внимание.

Няма да ви лъжа, знам, че това стана чак с част втора от поредицата. Досега в модерното антиутопично кино, което работи по-скоро за боксофиса, базирано на суперуспешна трилогия, втората част от „Игрите на глада“ е ненадминат. Защо? Може би, защото студиото вече не се страхува, че никой няма да ги гледа, въпреки успеха на книгите, а хората, които са се отнесли скептично към първия филм, някак имат повече вяра. Най-вече в Лорънс, която отнесе много негативи от младата публика с коментари, че не ставала за Катнис. Кога точно цветът на косата стана причина някой да не става за нещо? Въпрос, който и до днес е отвъд мен!

Дженифър Лорънс е най-хубавото нещо, което се е случвало на този филм. Тя придава толкова достоверност на антиутопичния свят на Колинс, колкото той заслужава. За да може всичко да изглежда и звучи добре. За да може ние да вярваме на филма точно толкова, колкото вярваме и на хартията. Защото истината е, че човек все още вярва повече на писаното и онова, което чува и вижда в главата си, отколкото на нещата, които вижда на големия екран. Независимо от ефектите.

Финалната част на финалната част е по-добра от своята първа половина. Дали „Игрите на глада“ заслужават такъв финал? Той е различен от първите две части. Той e бавен, тъмен, леко сантиментален на моменти, дори bitter sweet и все пак смятам, достатъчно логичен.

Знам, че вие най-вероятно сте от онези 80% от зрителите на франчайза, които са се разочаровали от първия филм на „Сойка-присмехулка“. Втората част носи на зрителя онова леко облекчение, че не е чакал напразно и не се е прецакал да гледа същия бавен филм отново. Тук екшън има и най-важното – сюжетът е по-ясен, по-чист, има цел и посока. Никой не се лута из подземия и коридори и не дрънка празни приказки, докато го заболи устата, а теб – ушите.

За разлика от екшъна обаче, емоцията, която един толкова голям финал носи, някак отсъства. Режисьорът Франсис Лорънс се е опитал да набута толкова много действие от основния сюжет – печеленето на една финална грандиозна битка, че е забравил, че най-важното в победата е именно да почетеш тези, които така и не са успели да я видят, но са учасвали в създаването й.

Загубата на няколко важни персонажи минава бързо и някак хирургически не емоционално, което е тъжно и толкова различно от изживяването, докато четеш поредицата.

Най-голямото притеснение, което филмът предизвиква е фактът, че трябва да помните добре предната му част или голяма част от последната книга от трилогията на Колинс, иначе до средата сюжетът, както и персонажите, ще са ви леко мъгляви.

„Игрите на глада“ приключват тази зима. Независимо дали сте фенове на поредицата или не, знам, че имате мнение или най-малкото интерес към поредицата. Да, този филм не може да се мери с първите два, но носи чувството, че каквото и да е било – това е големият финал.