Тежестта на короната: Борис I – князът-покръстител
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
Един ден римският император Октавиан Август издава заповед за цялостно преброяване на населението в своята държава. Тогава всеки един от жителите на Юдея поема на път към родното си място, за да се запише в дебелите регистри. Това прави и дърводелецът Йосиф, заедно със съпругата си – Мария, която в този момент е в напреднала бременност. Когато двамата пристигат във Витлеем, те не могат да намерят подслон никъде. Страноприемниците са пълни с пътници и търговци и единственото възможно място да пренощуват са яслите на пастирите, които се намират в една пещера, в близост до града.
Тази нощ обаче не е като другите, защото именно тогава се ражда Иисус – синът Божи. Когато той проплаква за първи път на небето над Витлеем изгрява една изключително ярка звезда, която бележи този паметен миг. За християните това е едно от най-важните събития в историята и в религията, защото това малко бебе се смята за спасителят на всички, дошло на този свят, за да изкупи човешките грехове. И до днес това е един от най-тачените празници в християнския свят. В България този тържествен ден се отбелязва още от Средновековието и причината въобще да го честваме се корени в едно събитие от изключителна важност за родната история – покръстването.
Приемането на Христовата вяра от българите става „тайно и в дълбока нощ“ и се извършва от владетеля и от тези, „които се отличавали по род“. На въпроса „Защо са се покръстили българите?“, може да се отговори както с исторически факти, така и с древни сказания. Според едно народно поверие решението на владетеля да покръсти народа си става след случайна среща. Той си построява нов дворец и нарежда да бъде обрисуван с ловни сцени. Наетият живописец – Методий, обаче решава да изобрази Второто пришествие. Вместо да се разгневи, владетелят си „отваря“ очите и решава да приеме Христовата вяра. Друга легенда разказва как сестрата на управника на българските бива пленена и отведена във Византия, където тя приема християнството и става вярна негова последователка. Завръщайки се в родината, тя убеждава брат си, че това е правия път и той приема Христос в сърцето си.
Снимка: By Original: Constantine Manasses – Сканирана от книгата "Миниатюри на Манасиевата летопис", Иван Дуйчев, Издателство "Български художник", София, 1962, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3512033
Тези разкрасени от народните сказания тълкувания, може и да са любопитни, но са далеч от реалните исторически събития. Може да се каже, че покръстването на българския народ е неизбежно предвид геополитическото местоположение на държавата. Въпреки това то става при един точно определен владетел, който не само извършва духовния акт, но успява да отстои и да извоюва самостоятелна архиепископия. Благодарение на него, богослужението в храмовете започва да се извършва на български език, а народът за първи път получава и своя писменост. Наричат го „великия, честния и благоверен господар на българите“. Името му означава „вълк“ или „боря се“. Бил е изключително далновиден и безкомпромисен владетел, който сурово е наказвал всяко неподчинение, дори ако то е извършено от най-близките му.
Борис I се ражда около 830-32 г. в българската столица – Плиска. Син е на „архонта на многото българи“ – хан Пресиян (836-852) и е правнук на хан Омуртаг (814-831). Липсват каквито и да е биографични данни преди възкачването му на престола. Сведенията за момента, когато той приема владетелския скиптър са полулегендарни. Смята се, че Борис I е много млад, когато коленичи на брега на р. Брегалница (дн. Македония) и приема честта да е новия български владетел. Самото място е обвързано с мисията на Константин-Кирил Философ по тези земи и е възможно това местоположение да е добавено на един по-късен етап. Дали наистина Борис I става български владетел именно на това място не е доказано, но се смята за достоверен факт, че това се е случило през 852 г.
Възкачването му на българския престол идва в не особено лек момент във външнополитически план. Изследователите характеризират първото десетилетие от управлението му като белязано от редица военни неуспехи. Първата война на Борис I е с Немското кралство на франките. Писмата на архиепископ Теофилакт Охридски описват събитието като: „облак от франки, покрил цяла България.“ Войските на Людовик Немски настъпват дълбоко в българските земи и походът завършва през 854 г. с поражение за българите. Скоро след това Византия решава, че е дошъл моментът за реванш.
Войските на империята настъпват по суша и море, водени лично от владетеля – Михаил III Пияницата. Българските войски били изтощени от предходните военни действия. Главните сблъсъци между българи и ромеи се разгръщат по долината на р. Марица, по протежение на Черноморието и в земите около Стара планина и Странджа. В крайна сметка Борис I е принуден да потърси мир, който сключва с император Михаил III през 856 г. Едва отдъхнал си, българският владетел се изправя срещу сръбския княз Мутимир, но този път макар Борис да търпи няколко поражение, военният сблъсък завършва с договор, съгласно който сърбите дължат данък на българите.
В началото на 60-те години, военните сблъсъци на Балканите продължават с пълна сила. Този път владетелите се разделят на коалиции. Борис I заема страната на Людовик Немски срещу Великоморавия, която в този период набира политическа сила. Тогава великоморавският княз Ростислав търси помощ от византийския император Михаил III. Наред с военните действия, българската държава е разтърсена по това време и от силни вътрешни проблеми.
Снимка: By Неизвестен – http://www.museum-pravets.com/colekcia.iconopis.php, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=50122158
Страната търпи тежки човешки загуби вследствие на глад, земетресения и дори нашествие на скакалци. Заради съсипаната от сушата реколта населението няма с какво да се изхранва. Докато основната българска армия воюва на север срещу Великоморавия, през 863 г. Михаил III нахлува в българските земи от юг. В така стеклата се ситуация, Борис I няма много варианти пред себе си освен да потърси споразумение. Българският владетел и византийският император сключват т.нар. „дълбок мир“. Освен, че Борис се ангажира да прекрати военната кампания срещу Великоморавия, той поема и задължението да покръсти своя народ в Христовата вяра.
До този момент между България и Византия са сключени десетки договори, но за първи път български владетел решава да се съгласи с предложението на византийския император да приеме християнството. Причините за това се крият както във вътрешнополитически, така и външнополитически план. Византия е обезпокоена от възможността българите да попаднат под духовното влияние на Римския папа и да бъдат изключени от потенциалния ойкумен (идеологическа доктрина във Византия, която определя територията на държавата като дом) на Балканите.
От гледна точка на Борис I, новата религия е търсеното средство да обедини разноликите етноси, населяващи българската държава и по този начин да си осигури стабилност. Също така не трябва да се подценява факта, че християнството е позната религия на Балканите. То вече е проникнало в земите на Македония и Тракия. Приемането на християнството ще допринесе за международното признание на българската държава. Освен всичко останало, тази религия налага виждането, че властта на владетеля е дадена от Бога, следователно ще укрепи и позициите на самия Борис I в управлението.
През 864 г. в Плиска пристигат византийски пратеници, които покръстват Борис I, семейството му и най-знатните сред болярите. Кръстник на българския владетел става византийският император и Борис приема името „Михаил“. Дали наистина този акт се е случва в „дълбока нощ“ няма как да разберем със сигурност, но от последвалите събития може да се съди, че новата религия не е приета с широко отворени обятия от българите.
Наскоро след покръстването е организиран бунт срещу Борис I, под претекст, че е отстъпил от старите вярвания и традиции. Българският владетел потушава недоволството и наказва сурово най-знатните участници в него. Той убива 52-мата въстанали боляри, заедно с целите им семейства без да пощади дори децата.
Ясното послание на княз Борис I срещу всеки осмелил се да се възпротиви на неговото решение, успокоява ситуацията. Скоро в българските земи пристигат множество мисионери, чиято цел е да покръстят народа. Основният проблем обаче остава въпросът дали новата религия няма да означава политическа смърт за българската държава като приеме византийското влияние. Така съвсем скоро назрява конфликт между Константинополския патриарх и новопокръстеният български владетел.
Борис I настоява народът му да има самостоятелна църква, като това означава, че и той като управник ще е независим от Византия. Патриарх Фотий е на противоположното мнение. Тогава Борис I решава да осъществи хитър дипломатически ход. Щом не може да получи това, което иска от Константинопол, тогава ще пробва да го придобие от неговия духовен опонент – Римския папа.
През този ранен период на приемане на християнството, новата религия е по-скоро силен политически инструмент и българският владетел е решен да получи всички прерогативи, свързани с него. Така се стига до прочутите въпроси, които Борис I изпраща до папа Николай. По съхранените отговори на римския духовен глава , може да съдим какви за били запитванията на българския княз.
Сред 106-те отговора на папата има информация какви наказания се предвиждат при бунт, дезертьорство, небрежност на пограничната стража, убийство, клевета и др. Папа Николай I обяснява завоалирано, че българският духовен глава трябва да носи поне титлата архиепископ, опитвайки се по този начин да отклони вниманието на българския владетел от този деликатен въпрос. Рим изпраща епископ Формоза, който трябва да подготви повторното покръстване на българите според ритуалите на папството. Епископът и Борис I се сприятеляват и князът дори иска той да бъде ръкоположи за глава на българската църква. Рим обаче е категорично отказва – твърде рано е според папата българският владетел да получи това, което иска. Тогава княз Борис I отново отправя поглед към Константинопол.
Снимка: By Николай Павлович – https://bghistorypictures.wordpress.com/801-900/#jp-carousel-688, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=64815641
През пролетта на 870 г. във византийската столица се провежда VIII Вселенски събор, който взима решение Българската църква да получи статут на архиепископия, под лоното на Константинополската патриаршия. Архиепископът се назначавал само след одобрение от страна на княза. Девет години по-късно на патриаршеския престол отново се възкачва Фотий, който свиква нов църковен събор в Константинопол. Тогава, на 24 декември 879 г., се взима решение Патриаршията повече да не ръкополага българския архиепископ. Това означава, че Българската църква става автокефална или с други думи – самостоятелна от Патриаршията.
Това била значителна победа от големия план за независимост от византийското влияние. Следващата стъпка сама прекрачва прага на Борис I през 886 г., когато учениците на Кирил и Методий – Климент, Наум и Ангеларий пристигат в Плиска, носейки със себе си славянските книги. Князът ги приел радушно и им осигурил всички условия за работа. Той ясно съзнавал, че ако българите имат своя писменост, те няма да попаднат под въздействието на византийската култура. Така се полагат основите на старобългарската писменост, а България се превръща в център на славянската култура.
Снимка: By Constantine of Preslav – Didactic Gospel; vbook.nsu.ru, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3354327
В Чивидалското евангелие от 867 г. се е съхранила, макар и оскъдна, информация за семейството на българския владетел. Той сключва брак само веднъж, а съпругата му се казва Мария. С нея се радват на общо шест деца: четирима сина – Расате, Гавриил, Симеон и Яков и две дъщери – Евпраксия и Анна. През 889 г. изненадващо за всичко Борис I се отказва от престола и приема монашеството. Някои изследователи смятат, че князът е бил с влошено здраве и затова отстъпва властта, според други – на душата му са тежали греховете, извършени около покръстването, за които той е искал да се покае. Негов наследник на престола става първородният му син – Расате.
Скоро след оттеглянето на Борис I от светския живот, става ясно, че синът му не е приел Христос в сърцето си, а още почита старите вярвания. Новият владетел погазва всичко извоювано от баща му и обръща религиозната обстановка в страната на 180 градуса. Расате използва всички сили, за да върне новопокръстените християни обратно към предишните вярвания. Борис I не остава ням свидетел на случващото се, решава да вземе нещата в свои ръце. В изворите е записано, че той бива „възпламенен от силен гняв“. Борис I захвърля монашеските одежди и без особени затруднения се връща на престола. Въпреки че Расате е негов син, той му налага тежкото наказание да му бъдат извадени очите, заради неподчинението. За да не се повтори случилото се, Борис I решава са уреди веднъж завинаги този въпрос, преди повторно да се оттегли в манастир.
През 893 г. той свиква Народен събор в Преслав, на който узаконява извършените промени в държавата. На него Борис I обявява за свой наследник третия си син – Симеон, който е обучен за духовник във Византия, като го заплашва, че ако се отметне от политиката на баща си, ще го сполети съдбата на брат му. Със съборно решение столицата на държавата се премества от езическия център Плиска, в Преслав. Още по-важно решение обявяването на славянският език за официален в държавата и в църквата. Така Борис I успява да прогони византийските духовници от българските предели, а тяхното място се заема от български свещеници. Узаконявайки всички свои държавнически решения, князът вече спокойно може да се оттегли, този път завинаги.
Борис I издъхва на 2 май 907 г. Макар ръцете на князът да са омърсени от кръвта на хората, които е наказал в името Христово, веднага след смъртта му, Българската църква го канонизира за светец. Дори се носят легенди как мощите му носели чудодейно изцерение. Борис I е един от най-далновидните и силни владетели в българската история. Той се решава да направи изключително значими промени, които бележат съдбата на българите и до днес.
