Тъжният момент от пътуването, за който никой не говори

Никой не оспорва твърдението, че пътуването е единственото нещо, за което плащаш и което те прави по-богат. Но сещате ли се за онзи специфичен момент, за който малцина говорят и който дори е труден за описване. Моментът на завръщането.

Виждаш света, опитваш нови неща, срещаш нови хора, влюбваш се, разлюбваш, посещаваш страхотни места, изучаваш нови култури. И после всичко приключва. Много често се говори за заминаването, но как стоят нещата със завръщането у дома? Но не онова завръщане след едноседмичен престой във Венеция, Берлин или Занзибар. А завръщането след дълго пътуване, през което си пуснал корени на Онова място…

Винаги говорим за трудните моменти, когато сме далеч – намирането на работа, създаването на приятелства, личната безопасност, свикването със социалните норми, предателствата от хора, на които сме мислили, че може да се доверим. На практика през всички тези неща се преминава. Всички те биват изтрити от абсолютната еуфория на преживяването. Сбогуванията са трудни, но някак ги приемаш в момента, в който си купиш билета за връщане. Още повече, че мисълта за срещата с близките, която си чакал от мига на излитането, заличава до известна степен болката от всички раздели в чуждата земя.

След пристигането, идва моментът на сбирките със семейството, първите две седмици са непрестанни срещи с роднини и приятели, наваксвания, разказвания на истории, спомени… Първите няколко седмици се чувстваш едва ли не като Холивудска звезда и всичко е ново и вълнуващо. Старата входна врата, пътят към вкъщи, който сега изглежда по-тесен и по-кратък, ежедневието бавно приема някаква нова форма, но винаги подобна на онази, която си оставил при заминаването.

После всичко изчезва. У вас свикват да си си вкъщи, вече не си новодошлият обект и бавно започват въпросите: Намери ли си работа? Какъв е планът? Срещаш ли се с някого?

Тъгата идва, след като отметнеш всички задължителни посещения, след като те е нямало по-дълго време. Лежиш в старата си стая и осъзнаваш, че нищо не се е променило. Радваш се, че всички са живи и здрави, имат нови работи, нови гаджета, сгодили са се, някои имат деца. Но една част от теб крещи в лицата им, „не осъзнавате ли колко съм се променил“? И не става въпрос за коса, тегло, ръст, дрехи или нещо външно. Става въпрос за нещо дълбоко вътрешно, генерално изменено. Мечтите са се променили, начинът, по който приемаш отсрещния човек се е променил, навиците, които си изоставил, новите неща, които вече са важни. Иска ти се хората да видят всичко, което искаш да споделиш и да го обсъдите, но няма как да опишеш еволюцията на духа, която настъпва след като оставиш всичко зад себе си.

Ядосваш се. Чувстваш се изгубен. На моменти се питаш дали всичко си е струвало. Какво да правиш тогава? То е като да учиш чужд език, който никой около теб не говори.

Затова щом си пътувал за първи път, единственото, което искаш да правиш, е да заминеш отново. Наричат го „пътешественически бъг“ (travel bug), но на практика то е свързано с желанието да се върнеш на мястото, където хората говорят същия език като теб. Не английски, португалски или френски, а езикът на тези, които знаят какво е да напуснеш, да се промениш, да се сринеш и да израстеш, да преживееш, да научиш, после да се завърнеш у дома, където се чувстваш по-изгубен, отколкото в най-далечната земя, която си посещавал.

Това е частта от пътуването, за която никой не говори и за мнозина тя е мотивът отново да тръгнат на пътешествие.