Тъмното минало на Индонезия

Убийствата на комунисти са една особено мрачна страна от историята на Индонезия, която и до днес не е преодоляна. Филмът „The Act of Killing“ се стреми да направи тъкмо това, разказва Дойче веле.

„Първоначално ги измъчвахме до смърт, но така се лееше твърде много кръв – имаше опасност да ни разкрият. Затова разработихме по-добра система“, казва Анвар Конго и с готовност разказва как вместо да продължи да измъчва завързаните си жертви, е завързвал на шиите им примки от бодлива тел и ги е задушавал. Убил е по този начин около 1 000 души.

Сцената е от удостоения с много награди разтърсващ филм „The Act of Killing“. В него режисьорът Джошуа Опенхаймер дава възможност на хора като Анвар Конго да представят своята версия за масовите убийства, извършвани през 1965-1966 г. Резултатът е донякъде документална, донякъде измислена творба, която разкрива цялата жестокост на убийците, тъй като те не без гордост са изтъквали деянията си пред обществеността. Представяли са се за национални герои, защитили Индонезия от „червената опасност“.

Убийства в системата

Проявите на насилие започват през нощта на 1 октомври 1965, когато са убити шестима индонезийски генерали. И макар и до ден днешен да не се знае кой е убиецът, вината за това е стоварена върху комунистите, които били планирали преврат.

Генерал Сухарто повежда борбата срещу комунистите, които от гледна точка на Запада и прозападно настроените военни били станали твърде влиятелни. В средата на 60-те години Комунистическата партия на Индонезия разполага с около 20 милиона поддръжници и след Китай и Съветския съюз е третата най-голяма компартия в света.

През следващите месеци са избити между половин и три милиона членове на Комунистическата партия – благодарение на системно провежданата от армията чистка. В „акцията“ били ангажирани и обикновени граждани и паравоенни групировки, на които били раздавани списъци с имената на хора, които трябвало да бъдат ликвидирани. Освен това на редица места събитията се отличавали със собствена неконтролируема динамика – всеки, който по някакъв начин имал комунистически връзки, бил или убиван, или арестуван.

Греховете остават неизкупени

Всички досегашни опити за някакво преодоляване на тази тъмна страница от индонезийската история са били обаче по-скоро половинчати. Първият демократично избран президент Абдурахман Уахид се извини през март 2000 година официално, но не от името на индонезийското правителство, а само за делата на мюсюлманската организация „Надатул Улама“, свързана със зверствата, извършени през втората половина на 60-те години. Пак през 2000 година е създадена Помирителна комисия, която обаче през 2006-та е разпусната без да е постигнала нищо – обявена е за противоконституционна.

Също и докладът на индонезийската правозащитна комисия от 2012 г. остава засега без последствия. Престъпленията, извършени през 1965 и 1966 г., са признати с препоръката да се разследват тогавашните военни командири. Но за провеждането на процес от набързо създадения Съд за човешките права е необходимо съгласието на парламента и президента Сусило Бамбанг Юдхойоно. Такова обаче надали ще бъде дадено като се има предвид, че това означава Юдхойоно да се изпръви срещу своя тъст и ментор Сарво Едхи Уибово, изиграл решаваща роля в преследванията на комунистите.

„В държавните структури все още има много връзки с извършителите на убийствата или техните семейства. Това са силни лични интереси, които пречат на преработката на миналото. Най-вече военните са тези, които се противопоставят, защото в противен случай ще се окажат основните виновници“, обяснява Дъглас Камен, експерт по Индонезия в сингапурския университет.

Надеждата на жертвите

„За нас би било много важно престъпниците да бъдат осъдени, оцелелите жертви да бъдат обезщетени и да възстановят репутацията си. За мнозина ние все още сме „лошите“, казва председателят на Дружеството на пострадалите Беджо Унтунг, който от 1970 до 1979 е в затвора, понеже баща му бил член на комунистическата партия. „Истината често се изкривява“, подчертава Унтунг – в учебниците по история масовите убийства или изобщо не се споменават, или се представят като спонтанни актове на отмъщение от страна на цивилните граждани спрямо комунистите.

Според Джошуа Опенхаймер важното е, че неговият филм е предизивкал обществена дискусия: „Имам впечатлението, че индонезийските медии използваха филма като повод, за да сложат край на мълчанието си. Междувременно се пише все повече за това, което действително се е случило през 1965 година.“

Това обаче, което остава, е страхът. Радикалните групировки, замесени в някогашните масови убийства, и до днес извършват атаки срещу онези, които полагат усилия за преработване на миналото. Филмът на Опенхаймер не е изключение – премиерата му в Джакарта премина при много строги мерки за сигурност. Самият режисьор не присъства заради отправена към него заплаха, че ще бъде взривен. В началото на октомври членове на Антикомунистическия фронт щурмуваха сбирка на бивши политически затворници и нанесоха побой на участващите в проявата.