ДВАДЕСЕТ и първи декември 2006 г. Държавните телевизионни канали съобщават за смъртта на президента на Туркменистан Сапармурад Ниязов.„Всички сме в състояние на шок“, заявява тогава пред агенция „Франс прес“ висш правителствен служител. В „Буиг“ също са потресени. Има защо. Френската строителна компания се е установила в тази газова република от Централна Азия през 1994 г. и губи един верен клиент. Самопровъзгласил се за „баща на туркмените“, Туркменбаши никога не се е колебал да харчи на едро. Владетел мегаломан, Ниазов управлява с желязна ръка подопечното си население и неудържимо изпъстря столицата с престижни сгради. Величествен президентски дворец, внушителни министерства, централна банка във формата на кюлче злато, дом на журналистите, украсен с профила му…
Компанията „Буиг“, усърден изпълнител, е украсила столицата Ашхабад с луксозни орнаменти в прослава на Ниязов или на приемника му, сегашния президент Гурбангули Бердимухамедов, не по-малко склонен да залива с поръчки строителната компания. През последните две десетилетия френската фирма е изградила шестдесет и четири сгради. Туркменският филиал представлява през този период половината от дейността в чужбина на „Буиг – Строителство“, сочат данни на френското Министерство на външните работи.
Незабавно информиран за смъртта на президента, Шарли Сантер, заместник-ръководител на филиала на „Буиг“ в Ашхабад, позвънил на своя началник, завърнал се във Франция да празнува Коледа със семейството си:„Президентът умря тази нощ и преди да издъхне поиска „Буиг“ да се погрижи за погребението му. Трябва да намерим представителен ковчег с капак от две части – остъклена и дървена.“ На другия край на жицата Алдо Карбонаро, генерален директор на „Буиг Туркмен“ от 1999 до 2009 г., понася стоически удара. Телефонният разговор е разказан в негов непубликуван ръкопис. В този неиздаден текст, където описва кариерата си в „Буиг“, Карбонаро сладкодумно описва сцени, видени отвътре, които свидетелстват за съвсем съзнателно съучастие на мултинационалната компания с един безмилостен към редките си противници режим.
Най-близък сред близките на починалия държавен глава, г-н Карбонаро естествено поема задачата „президентски ковчег“. По онова време в Париж се намира само един задоволителен екземпляр – уникален и „огромен“, както уточнява с подробности ръкописът. Толкова голям, че не може да влезе в багажното отделение на „Боинг 737“, обслужващ редовната линия Париж–Ашхабад. В отчаянието си Карбонаро се обръща за помощ към ръководителя на „Буиг Ер“, въздухоплавателното звено на фирмата. Последният трябва да разреши демонтиране на фюзелажа на служебния „Чалънджър“, за да се помести ковчегът.
Карбонаро си спомня с носталгия за един безвъзвратно отминал златен период от кариерата си и описва емоционално последния земен път на човека, който за него е бил много повече от поръчител, същински приятел:„Тленните останки на Ниязов, загърнати в туркменското знаме, прекосиха целия град [Ашхабад] и поеха по магистралата към Кипчак, на дванадесет километра от столицата, съпроводени от ръкопляскания на хората, стекли се от двете страни на шосето (…). След религиозната церемония в „неговата“ джамия, тялото на Ниязов беше положено във вечния му дом, до роднините му“.
Как френската телевизия TF1 се разсипваше, за да угоди на Туркменбаши
Осем години по-късно, юли 2014 г., Кипчак, родният град на бившия президент. Туркменбаши почива в семейния мавзолей, изграден във формата на кръг, увенчан с купол, покрит от фибростъкло, инкрустирано със златен лист, специално изработен от „Буиг“. Застанали мирно в будки от двете страни на входа, двама военни стоят на стража пред входа на гробницата, в изнурителния задух на туркменското лято. Трети военен, облечен в масленозелена униформа, оглежда посетителите със строго изражение и прави забележка на носещите фотоапарат, кръстосвайки ръце в знак на забрана. Както пред повечето държавни сгради, тук снимането е строго забранено. Невъзможно е също да се задават въпроси на туркменец. Той подлежи на незабавен арест, в случай че отговорите му се появят на страниците на някой вестник.
Мемориалът е празен. Нашият млад и пъргав водач започва пропагандно слово за приносите на Туркменбаши. Пред нас черният мрамор на петте гроба на клана Ниязови контрастира върху белия фон на луксозната мраморна облицовка на пода и стените. Сапармурад се откроява в центъра на това пространство, навяващо хлад. Заобиколен е от празните гробове на майка си и на двамата си братя, жертви на земетресението, разрушило Ашхабад през октомври 1948 г. Телата им не са били открити. Както и тялото на баща му, съветски воин, убит през Втората световна война.
Мрамор покрива и фасадите на джамията, издигната на няколко метра от мавзолея. Най-голямата в Централна Азия, обича да напомня „Буиг“. А и най-биещата на очи. Мрамор, злато, големи водоскоци – ниязовска триада.„Завършеният комплекс се издига гордо с огромните си шадравани и кипящата стена от водоскоци покрай пътя“, възторгва се Карбонаро. Нищо че 80% от територията на страната е пустинна, а недостигът на вода е хронично явление.
Инструмент за обработка на населението изобщо и в частност на младежта е тъй наречената Рухнама, „Книга на духа“, на Ниязов, изтъкана от мракобеснически скудоумия. Дебелият том, публикуван през 1993 г., е смесица от крилати фрази и съждения за туркменската история и култура. Той е основен референтен източник за учениците от основния и средния курс, та дори и за студентите. При прочита му туркмените научават, например, че техните деди са „изобретили колелото и писмеността“. В тази страна с мюсюлманска култура те трябва също така да научат, че „брадата расте от мозъка. Колкото брадата е по-дълга, толкова по-малко мозък остава. Колкото по-малко мозък, толкова по-малко мъдрост у човека“.
Без особени скрупули „Буиг“ покрива отвътре минаретата и стените на джамията в Кипчак с цитати от Рухнама. Френската компания се престарава дотолкова, че финансира френския превод на втория том от това произведение. Сатрапът оценява жеста и лично благодари на Карбонаро и заместника му Сантер по време на прием, организиран през септември 2006 г. В защита на „Буиг“ следва да уточним, че тя не е единствената компания, бръкнала дълбоко в джоба си, за да задоволи и най-малкия каприз на Ниязов. В Германия преводът на Рухнама излезе на бял свят благодарение на „Даймлер-Крайслер“. Мултинационални компании от Унгария, Ирландия и Италия също плащат данък на ниязовската мисъл, както описва финландският журналист Арто Халонен в документалния си филм Pyhän Kirjan varjo (Сянката на светото писание, 2008). Присъждайки на този филм голямата награда на Международния фестивал за правата на човека в Париж, журито обяснява, че целта му е да „привлече вниманието на френското обществено мнение върху компромисите на първата в света строителна компания [„Буиг“] по отношение на един тоталитарен режим, който системно нарушава човешките права“.
Над Кипчак се свечерява. Изгубен в колосалния храм, способен да събере десет хиляди поклонници, един мъж се моли сам, с гръб към една от колоните и лице, обърнато към михраба. Няколко минути по-късно мюезинът призовава към молитва от върха на едно от четирите минарета, високи по деветдесет и един метра. По централната алея двама закъснели се затичват между водоскоците. Най-обширната култова сграда в Централна Азия, струвала 129 милиона евро на туркменското правителство, не вдъхновява тълпите. А осемстотинхилядният Ашхабад е съвсем близо. Джамията е почти празна през цялата година, с малки изключения. Страната е с пет милиона жители, гъстота на населението – малко над десет души на квадратен километър – е обратно пропорционална на богатите ѝ природни ресурси. От пет години насам Туркменистан, на четвърто място в света по запаси от газ, се радва на стопански растеж от около 10%, главно благодарение на износа на този природен ресурс. Въпросната манна е обсебена от едно малцинство. Туркменистан е на второ място след Русия по неравенство в разпределението на доходите сред страните от бившия съветски блок. Безработицата засяга 40% от активното население, но туркмените разполагат с почти безплатна доставка на газ, електричество, бензин, вода и сол.
Взаимната любов от пръв поглед между „Буиг“ и Ниязов пламва на 27 май 1993 г. По време на тридневно частно посещение във Франция туркменският държавен глава е заведен в Сен Кентен ан Ивелин, недалеч от Версай. Изградено като палат и наречено „Чалънджър“, главното седалище на „Буиг“ разстила компактната си маса сред тридесет хектара зелени площи. Посетител от далечна и непозната страна, независима от едва две години, Ниязов е посрещнат така, както навремето са посрещали посланиците в двора на Луи ХІV. „Хубавичко го поразходихме покрай басейните и статуите“, разказва високопоставен служител от екипа на „Буиг“. „Чалънджър“, фантастична витрина на компанията, „неминуемо напомня за деспотизма на крал, който желае да управлява живота на своите поданици до най-малките подробности без никакви препятствия“, отбелязват биографите на починалия през 1993 г. Франсис Буиг, основател на компанията и баща на сегашния ѝ шеф Мартен. Разкошът запленява Ниязов, чийто стремеж е да контролира до абсурдна степен ежедневието на туркменското население: „И най-обикновена забележка на президента, дори да не дава основание (…) за каквото и да било конкретно наставление, може незабавно да бъде приложена като закон. (…) През февруари 2004 г. той упреква мъжете, че си пускат дълга коса и брада. Всички се подстригват и обръсват“, обяснява изследователят Жан-Батист Жанжен Вилмер.
При първоначалната еуфория „Буиг“ не подбира средствата. Разполага с решаващ коз, който никой от конкурентите му не притежава – телевизионния канал TF1, най-мощния в Европа. Съблазненият Туркменбаши възлага на новите си френски партньори обновяването на първия туркменски държавен канал. „Качеството на образа беше плачевно, студиата им бяха разнебитени, дебели кабели висяха отвсякъде. Техниците на TF1 модернизираха оборудването, след което им преотстъпихме пакет от културни и забавни програми, заедно с няколко френски филма“, уточнява ръководител на „Буиг“ от онова време, колкото подробен в техническите си описания, толкова дискретен по отношение на естеството на програмите, разпространявани от първия туркменски телевизионен канал. Ето и пример от петък, 25 юли 2014 г. – на екрана президентът Бердимухамедов говори, дава нареждания, докато министрите му си взимат бележки в пълно мълчание, като добри и послушни ученици. Такива предавания се преповтарят до безкрай по петте канала, контролирани от държавата и рядко гледани от туркмените, които предпочитат някой от петстотинте канала, достъпни по сателит.
Напразно бихме търсили „високото културно равнище“. Макар че точно за него става дума надълго и широко по време на едно специално предаване, предоставено на Туркменбаши. Заснемането става на 10 септември 1996 г. По покана на френския президент Жак Ширак Ния¬зов отново е на посещение във Франция, три години след като е гостувал на Франсоа Митеран. Тъкмо случай „Буиг“ да направи голям удар и окончателно да покори клиента си. След подписването в „Чалънджър“ на договор за строителството на конгресна палата в Ашхабад туркменският държавен глава е отведен в парижкото предградие Булон Биянкур. Там се намират студиата на TF1, където в компанията на Мартен Буиг и Патрик Льо Ле – президент и генерален директор на канала, той се среща с популярния водещ Жан-Клод Нарси за четиридесет и пет минутен кръстосан разговор. Шефът на TF1 насочва към една и съща тема – културата. „Трудно е да се развива културата чрез телевизията при толкова малобройно население като в Туркменистан. Дори във Франция при десет-дванадесет пъти по-многочислено население виждаме, че е трудно на ниво телевизия (…) да продължаваме да развиваме френската култура“, проповядва Льо Ле. Ниязов отвръща с не по-малко сериозен тон: „Вие разполагате с най-мощната телевизия на света, най-голям вектор на култура.“ Ако цинизмът се котираше на борсата, това изключително телевизионно събитие щеше да взриви пазара. Зад кулисите ръководният състав на „Буиг“ ликува. „Знаехме, че интервю по френската телевизия ще зарадва президента. Разбира се, никога не е ставало дума интервюто да бъде излъчено, но ако е мислел така…“, подмята с широка усмивка бивш ръководен кадър на компанията.
Багерите разполагат с всички права, гражданите с никакви
С риск да бъде обвинена в самореклама, TF1 можеше поне да осведоми зрителите си за архитектурните постижения на „Буиг“ в Ашхабад. Столицата, разположена в южната част на страната, се простира сред оазис, близък както до пустинята Каракум, така и до иранската граница, от другата страна на планината Копетдаг. Помпозният център на града, предназначен за върховната власт, начело с колосалния президентски комплекс, е изцяло проектиран от френската фирма. Три масивни позлатени купола, в комбинация с внушителна бяла колонада, превърнали се в символ на Ашхабад, напомнят за европейската класическа архитектура, примесена с ислямски ориентализъм. Забранено е да се ходи натам – взвод от полицаи и военни охранява бункера от всички страни. Отсреща същият кордон забранява достъпа до луксозните сгради на министерствата на правосъдието и отбраната. Що се отнася до двореца „Рухиет“, предназначен за културни събития, охраната строго наблюдава подстъпите му, включително шадравана и разположените наоколо пейки… По-нагоре булевард „Битарап“ предлага същия безлюден пейзаж, с изключение на униформените пазачи. От сутрин до вечер главните артерии на града, широки и оградени с обширни тротоари, са почти безлюдни. Рядко някой цивилен ще се осмели да премине по тази ничия земя, декор на президентския култ към личността, постоянно поддържан от независимостта през 1991 г. насам. Единствената промяна след 2006 г. – статуите на покойния Ниязов, съжителстват с гигантските портрети на неговия приемник Бердимухамедов, излязъл от същия калъп.
„Има повече полицаи, отколкото хора“, подхвърля минувач, проявил кураж далеч над средното статистическо ниво. Френски бизнесмен, който познава добре туркменската столица, споделя това мнение: „Ашхабад е призрачен град, макет в реални мащаби.“ Багерите разполагат с всички права, гражданите – с никакви. За броени дни през 2008 г. руският квартал „Военная клиника“ бе съборен до основи, за да освободи място за президентския дворец, разширен по заповед на Бердимухамедов. „Властите предупредиха жителите три дни преди събарянето. На едно семейство, което отказа да напусне, полицаите изхвърлиха покъщнината на пътя, изпочупиха домакинските съдове и сложиха белезници на майката“, разказва свидетел на случая. След бурни протести на жените от квартала майката все пак била освободена и полицаите санкционирани. След като бил разчистен теренът, крановете на „Буиг“ заели мястото си на обекта.
На булевард „Аршабил“, в южния край на града, строителните екипи на френската фирма довършват нова конгресна палата. Извън работниците на многобройните обекти, разположени докъдето поглед стига по този околовръстен път, няма и следа от други човешки същества. Отговорен служител на „Буиг“ споделил пред американски дипломати, че в изграждащото се „ново Министерство на комуникациите с обща площ на канцелариите петнадесет хиляди квадратни метра ще работят сто и седемдесет чиновници“. Което прави средно осемдесет и осем квадратни метра за всеки от тях. Доста комфортно… В старанието си да смекчи критиките към режима, като разглежда авторитаризма му в исторически аспект, Пиер Лебович, посланик на Франция в Туркменистан от януари 2010 г. до август 2014 г., не се смущава от строителната треска, обхванала сегашния туркменски президент, по подобие на неговия предшественик. Не вижда нищо обезпокоително и в решаващия принос на зданията, построени от „Буиг“, за президентската пропаганда. „Фактът, че един нов държавен глава се стреми да сложи свой отпечатък върху столицата на една страна със само двадесет и тригодишна история не ми изглежда лишен от основание. Как постъпваха нашите крале и по-наскоро нашите президенти на републиката?“, пита Лебович.
Туркменските държавници, взискателни поръчители, лично следят за проектирането и строителството и не се колебаят да мъмрят публично френските си съдружници в случай на закъснение, включително пред телевизионните камери. „Ниязов държеше да поддържа пряка връзка с френските строители, грижеше се за всичко до най-малките подробности и го обсъждаше с „Буиг Туркмен“ и с Мартен Буиг“, обяснява Кристиан Лешерви, посланик на Франция в Туркменистан от 2006 до 2010 г. и съветник на президента Франсоа Оланд по азиатските въпроси от май 2012 г. до юли 2014 г. В качеството си на главен търговски представител на компанията Мартен Буиг посещава поне веднъж годишно Туркменистан за годишнината от независимостта на 27 октомври. Това дава повод за укрепване на личните връзки с президента и, разбира се, за парафиране на важни договори. „По времето на Ниязов Мартен [Буиг] беше посрещан като държавен глава, по всички изисквания на протокола“, разказва Карбонаро. Датата 27 октомври 2001 г. остава паметна като символ на апогея на това величие. Всички чужди посланици в Ашхабад са поканени на банкет след церемонията по подписването на три договора. За голямо съжаление на повечето дипломати, особено на американската посланичка, почетният гост е… Мартен Буиг. Като дисциплинирани войници сътрудниците на френския шеф изпълняват всички заповеди, без да гъкнат. Така постъпил и Карбонаро в деня, когато Ниязов го накарал да изпие цял литър водка пред развеселените туркменски министри…
Ако трябва да поставим „Буиг“ на почетната стълбица на сътрудниците на диктатори, това би било най-вече във връзка с Двореца на туркменската преса. Украсена с позлатения профил на Ниязов, фасадата му с формата на отворена книга напомня за Рухнама и за нулевата степен на свобода, с която разполагат вестниците и агенциите, събрани под един покрив, на няколко десетки метри от силовите министерства и президентския дворец. Фактът, че откриването му през октомври 2006 г. се извършва няколко седмици след като от изтезанията в затвора умира журналистката Угулсапар Мурадова, не трогва ни най-малко Мартен Буиг. Главният изпълнителен директор на френската компания се отдава на обичайните светски церемонии в компанията на Туркменбаши, за разлика от посланика на Франция, който изразява неодобрението си, бойкотирайки събитието.„Казах на Мартен Буиг, че няма да присъствам на откриването“, спомня си Лешерви.
Вечеря на важни особи в Ньои сюр Сен в чест на президента
Два месеца по-късно Ниязов умира, без това да повлияе ни най-малко на оборота на компанията. За французите – престижните сгради, за турците – обслужващите, за германците – болничното оборудване, за американците – електроцентралите. Така е решил президентът Бердимухамедов. Една сутрин Мухамедов Ичангулиев, роднина на държавния глава, поканва Карбонаро. Суперинтендантът на двореца възлага на шефа на „Буиг Турк¬мен“ изключително важна мисия – да купи яхта за държавния глава. Двамата взимат самолета за Кан и след редица лутания и перипетии успяват да открият скъпоценния плавателен съд. Благодарен за усилията, президентът дава своите напътствия на Карбонаро: „Ако Ичангулиев поиска от вас неща, които не са част от предмета на дейността ви, вършете ги и не се страхувайте, ще ви бъде платено.“ Стократно, би могъл да добави. Освен скъпото разширение на президентския комплекс, Бердимухамедов поръчва и изграждането на бляскав хотел – „Огузкент“, срещу 270 милиона евро. Тези два обекта са най-големите на „Буиг“ в Туркменистан. И най-доходните. Въпреки че през повечето време са три четвърти празни, луксозната изработка на тези сгради, стопанисвани пряко от президентската администрация, свидетелства за крайната диспропорция на доходите в Туркменистан. „Богатствата не се разпределят, а остават в ръцете на членовете на правителството и на облагодетелстваните от тях“, отбелязва Вилмер.
Смяната на президента е белязана от приемственост с ерата на Ниязов:„След създаването на независим Туркменистан режимът не се е променял по своята същност. Бердимухамедов просто е по-млад от Ниязов. Иначе, извън някои дребни разлики, той упражнява властта по същия начин като Туркменбаши“, смята Петер Залмаев, директор на „Демократическа инициатива за Евразия“, неправителствена организация със седалище в Ню Йорк. Бердимухамедов беше приет от френския си колега Никола Саркози през февруари 2010 г. В по-интимна обстановка, отколкото Ниязов, той вечеря в дома на Мартен Буиг в Ньой сюр Сен в компанията на главния изпълнителен директор на „Тотал“ Кристоф дьо Маржори, починал по-късно, и на Патрик Крон, шеф на „Алстом“.
На тридесет километра западно от Кипчак степта разстила обширното си еднообразно покривало под смазващата жега, която ви отказва от всякакви разходки. Добре поддържани насаждения с памук обкръжават град Гьок Депе, където се издига първата джамия, изградена от френската компания в Туркменистан в средата на 90-те години. На това паметно място се води последната героична битка на туркмените срещу руския нашественик през 1881 г. Днес жителите на града живеят под ритъма на текстилната промишленост. Под погледа на вездесъщия Бердимухамедов, чийто портрет заема центъра на града. Наоколо е пусто, включително и в двора на джамията, напечен от слънцето и отворен от всички страни. Ято гълъби е накацало по главното кубе. Невъзмутим, нашият водач възхвалява архитектурата на тази джамия „в турк¬менски стил“. Преструва се, че не разбира въпроса ни какъв е смисълът да се платят 10 милиона долара на мултинационална компания за изграждането на светилище, в което хората не влизат. Запитан на свой ред, руският шофьор също не дава отговор. В Туркменистан и най-малката критика срещу режима може да доведе до арест. А жестокостта на местните тъмничари охлажда страстите и на най-дръзките. По-добре човек да не попада в злокобния затвор Овадан Депе, на тридесетина километра северозападно от Ашхабад. Десетките политически затворници там са подложени на тотална изолация при температури от плюс 50 градуса през лятото до минус 20 през зимата. Освен това са изтезавани с тояги или кучета.
Нищо ли не се е променило в страната, където Буиг е цар? Не е съвсем така. На небосклона на туркменския пазар се е примъкнал и друг гигант на френската строителна индустрия – „Венси“. Световният лидер в строителството ще трябва да се съобразява с този амбициозен новодошъл. Идва ли началото на края за компанията „Буиг“? „Толкова пъти вече я отписват… Каквото и да се случи, градежите в Ашхабад ще останат като витрина на предприятието на световно равнище. Без Туркменистан вероятно нямаше да успеем да обновим две трети от най-луксозните парижки хотели“, отсича бивш ръководен кадър на групата.
