Страшната приказка на Гилермо дел Торо

Мексиканският режисьор и сценарист Гилермо дел Торо никога не е крил, че онова, което обича да снима трябва да има кръв, паранормални явления, лоши духове и още по-зли хора.

Това е природата или поне начина, по който Гилермо Дел Торо вижда света. Хората винаги са по-зли и от най-лошия дух или пан във филмите на мексиканския режисьор.

Още първото нещо, което снима, е епизод от сериала за Невероятния Хълк, а няма нищо по-страшно от обикновен мъж, който се превръща в зловещо чудовище. Адаптацията на комикс гиганта Marvel за историята на Д-р Джекил и Мистър Хайд пасва перфектно на онова, което Дел Торо харесва. И с това неговата филмова историята едва започва.

Филмът, който прави мексиканеца звезда в Холивуд и в очите на феновете е „Лабиринтът на Фавна“ от 2006-а. За него Дел Торо получава първата си и засега единствена номинация за „Оскар“. И въпреки че „Лабиринтът на Фавна“ е истински шедьовър, заради метафорите на войната, сценографията си, режисурата и актьорската игра на прекрасната Ивана Бакеро, която вече е пораснало момиче, то той не говори изцяло за работата на Дел Торо, макар много хора да сравняват всичките му филми с него. Преди „Лабиринтът“ обаче, Дел Торо снима два филма за друг любим свой жанр – мрачните супергерои и фентъзито. Той снима „Блейд 2“ и „Хелбой“ две години преди „Лабиринтът“.

След като снима „Огненият пръстен“ и пише трилогията „Заразата“, в съавторство с Чък Хоган, Гилермо дел Торо си взима почивка от режисурата, за да работи по сценария на „Хобит“ и проекта на „Заразата“, който се превръща в сериал. При това много як сериал, ако си търсите нещо готино за гледане.

След двегодишна почивка от режисирането на филми, Дел Торо се завръща с най-новия си проект – „Пурпурният връх“. Готическа приказка от 19 век за любовта, предателството, страшните духовете и още по-страшните хора. Точно в негов стил. Главните роли той дава на Миа Васиковска, Том Хидълстън и Джесика Частейн.

Имам една любима случка. Когато Частейн отива да представя филма „Марсианецът“ в едно британско шоу, зад кулисите водещият й казва: „Гледах „Пурпурният връх“, а тя му отговаря „Много съм гадна там!“, „Е, не си чак толкова зле“, отговаря той не разбрал какво има предвид актрисата. „Не, имах предвид, че играя лош човек“, уточнява Частейн. И тя наистина е изключителен злодей. Студена и злобна, от първата минута, в която я виждаш ти е ясно, че Частейн ще блесне във филма. И тя го прави като черна перла, защото освен косата, убедена съм, и душата на персонажа й е черна.

Историята в „Пурпурният връх“ разказва за романтичната млада Идит, която мечтае да е писателка. Случайно тя се запознава с мрачния и загадъчен Томас Шарп – баронет и мрачната му и студена сестра Люсил. Томас Шарп, дошъл Америка от далечна Англия, търси финансиране за механичната си машина, с която ще може по лесен и достъпен начин да извлича червена глина от родното си имение. След като бащата на Идит му отказва парите по свои причини, Томас прелъстява младата госпожица и се жени за нея. Историята звучи като написана от някоя от сестрите Бронте и да, донякъде е така, докато в един момент страшните призраци и зловещи елементи в имението на семейство Шарп не стават повече от романтичните.

Злите духове, предателството, семейните тайни и литрите пролята кръвта са много, като приказка разказана от мексиканец. Мелодраматичната нотка в някои от сцените дори не дразни, защото някак го очакваш от Дел Торо. Той обича театъра, супергероите, девойките в беда и духовете. Черни, страшни, с дълги пръсти и зловещи гласове.

Гилермо дел Торо казва, че това сигурно е най-красивият откъм декори филм, по който е работил и е прав. Готическото излъчване и плашещото имение на семейсто Шарп е построено специално за филма и е изцяло съобразено със сюжета на историята.

Дел Торо е направен, за да разказва приказки. За вещици и вълшебници, за злодеи и откраднати деца. За животни, които говорят и духове, които те причакват зад ъгъла в някоя тъмна къща. Преекспонирането и драматизмът вървят ръка за ръка с този тип сюжети.

Единственото, което не спирам да си мисля е, как ли би изглеждал този филм, ако Бенедикт Къмбърбач и Ема Стоун бяха изиграли главните роли, както е била първоначалната идея на Дел Торо. Когато двамата отказват той избира Хидълтън и Васиковска и пренаписва част от сценария. Вярвам все пак в едно – приказката за зловещия пурпурен връх щеше да е все така интересна независимо от всичко. Мелодраматична да, на моменти натруфена, пак да, но затова са приказките, нали? Поне аз затова ги обичам.

„Пурпурният връх“ е по кината от днес.