„Стая“: Притеснителният свят на Ема Донахю

Със сигурност сте чували за „Стая“ – независим филм, който е номиниран за четири Оскара, най-вероятно ще донесе първата статуетка на новата звезда Бри Ларсън и освен това е базиран на изключителния роман на Ема Донахю.

Самата Ема беше номинирана за „Златен глобус“ за сценария си на „Стая“, има номинация и за „Оскар“ в същата категория, тъй като студиото решава, че е най-добре авторът да адаптира собствения си роман за голям екран. Имаше ефект при „Не казвай сбогом“ – перфектната симбиоза между написаното от Джилиан Флин и режисурата на Дейвид Финчър, така че защо не. И този път се получи. Авторът най-добре познава своята творба и сам може да й напише по-схематична версия, каквато е сценария, и Холивуд най-накрая го е разбрал.

„Стая“ е предпоследният роман на Ема Донахю. Преди него тя има шест издадени книги и две награди, но някак работата й остава в по-скоро тесния и ограничен свят на книгите и прозата. „Стая“ е различна и това се усеща от началото до края.

Това е най-притеснителният роман, който може да сте прочели последните две години. Той е страшен, ужасен и тъжен. Това е от тези книги, за които си казваш, че няма как литературата да имитира толкова суровата реалност. Но има как. „Стая“ е създадена по истинска история, макар Донахю да се опитва да избяга от това определение и категоризация. Както се случва с повечето романи, и тук историята е изкривена, дообогатена и хиперболизирана версия на реалността.

През 2008-а в Австрия 42-годишната Елисабет Фриц е открита в мазето на собствената си къща, където е държана в продължение на 24 години от баща си, който я бие и изнасилва. Държи я като своя робиня, вследствие на което тя му ражда седем деца – едно умира, три живеят при нея в мазето, а три са поместени горе, в къщата при бащата и майката на Елисабет. Когато скандалният случай се разчува, хората започват да се чудят как така не са знаели. Как някой съсед, приятел, роднина не се е усетил какво се случва в къщата на семейство Фриц. Истината е, че човешката природа и психика са най-страшното нещо на света. Хичкок го е казал. Човек е способен на всичко. Само му дай свобода, чук и алиби и той ще направи каквото си поиска. При това ще го направи добре и без да му пука особено. Инстинктите ни не са толкова притъпени, колкото модерното общество се опитва да ни каже. Случаят с Елисабет е доказателството, че човекът е най-ужасното животно и единственото, от което трябва да се страхувате.

Благодарение на този случай се ражда „Стая“ – фрапантната история на Джак и Мама. Две години след случая в Австрия книгата излиза на пазара и печели няколко награди. На Холивуд му трябват няколко години, за да купи и пусне проекта в действие. С адаптацията и пренасянето й на голям екран се заема Лени Ейбрахамсън – ирландец, който обича и прави независимо кино. Той има шест филма и нито един от тях не е комерсиален. Най-доброто му заглавие и досега си остава независимата драма „Франк“ от 2014-а.

Филмът получава малко разпространение в края на миналата година, за да се класира в битката за наградите и се появява официално на филмовия фестивал в Торонто. Ефектът е точно това, което се очаква. „Стая“ е номиниран за най-важните категории и досега печели слава и награди на своите създатели.

Романът на Донахю, въпреки прекрасната адаптация на голям екран обаче, е първоизточникът, който си заслужава да прочетете. Авторката избира да разкаже странната история за едно отвличане, изнасилване, държане в плен от гледната точка на най-невинния участник в действието – детето. Може би това прави и романа толкова страшен. Малкият Джак е на 5 години, когато историята започва и малко по-голям, когато тя свършва. Той говори с кратки схематични изречения и не разбира света, който е навън. Той живее в Стая със своята Мама, което е неговият център и Вселена. Фактът, че Джак, разказвайки безпристрастно своята история, не вижда нищо притеснително в нея и случващото, е още по-страшен. Защото читателят знае. Той усеща гнусотията на човешката природа от всяка страница, но въпреки това тя не е описана и изказана с директни думи. Всичко звучи като най-обикновена история на двама души, които живеят заедно.

Бри Ларсън се затваря в помещение и се изолира за няколко седмици, когато е избрана за ролята и отказва да мие лицето и косата си, докато снима началните сцени, защото иска всичко да изглежда по-истинско. Не носи грим. И макар това да звучи по-скоро като тъп ПР на филм, който иска да ти покаже как го правят по-добрите от теб, когато прочетеш и видиш „Стая“ разбираш, че може да е вярно.

Суровата, почти хирургическа безпристрастност, с която е разказан битът в „Стая“ кара актьорите и екипа да снимат и работят по този начин – с немиенето на лица и коси, и затварянето в тесни помещения. Защото, ако киното не обича принципно да показва бита, то в „Стая“ той е важен и определящ.

Ема Донахю е създала един от най-суровите и неприятно страшни светове в литература за последните години и това важи и за филма, сценария за който е написала. Филмът ще дойде на София Филм Фест и у нас, което е похвално. Дотогава „Стая“ е на хартия и в книжарниците. Може да го прочетете. Превъзмогнете себе си и леко схематичния стил на Донахю в началото – той е търсен – и няма да съжалявате.