Срещата на МиГ-31 с SR-71 Blackbird – когато СССР искаше да парира разузнавачите
Авиацията по време на Студената война е особено интригуваща и показва колко силен може да бъде страхът между две велики сили, като Китай официално трябва да се смята за третата, а в момента и за първата такава. С въвеждането на първите джет двигатели в употреба, САЩ и СССР не спират да търсят най-различни технологии за интегриране в един боен самолет. След като САЩ успява да разработи няколко стратегически и разузнавателни бомбардировачи, руските конструктори осъзнават, че тяхната бойна техника изостава стабилно в разработката.
Първо машини като Convari B-58 Hustler може да достигне скорост от Mach 2, докато B-70 Valkyrie спокойно се движи в зоните на Mach 3. С подобряването на ПВО системите в СССР, военната индустрия получава и финансиране за разработката на изтребител, който да достига скорост от 3000 км/ч и височина от близо 27 километра, като по този начин ще противодейства на атомните бомбардировачи на противника.
По това време Микоян и Гюревич трябва да изберат двигатели и през 50-те години ще тестват редица такива, докато не се спрат на Тумански Р-15. До тук добре, но и днес мнозина конструктори наблюдават прилики между дизайна на МиГ-25 и A-5 Vigilante. Скорости от Mach 3 изискват употребата на много по-сериозни материали и много по-скъпо производство, но по това време СССР не разполага или не желае да инвестира толкова много. Употребяваните материали са E-2 плексиглас, който може да издържи на въздушното триене, както и висококачествена стомана, която да подсили крилата фюзелажа.
Всеки авио конструктор би споделил, че най-вероятно титаният ще е по-добър избор, но по това време е твърде скъп. Елементът е известен с изкривяването и пукнатините си при дълги полети, но пък тежката никелирана стомана може да се ремонтира много по-просто – един чук е напълно достатъчен. Количеството титаний, което руснаците поставят е едва 9%. За локализирането на вражески самолети е поставена радарна система ТЛ-25 Смърч-А, но понеже никой не е разработил система за прихващане, пилотите не можели да използват самонасочващи се ракети.
Радарът спокойно можел да се защитава от заглушители, но само толкова. Интересното в този случай е, че когато МиГ-25 официално се разкрива през 1969 г. Москва организира един от най-големите военни паради и дори включва излъчването на живо и за чуждестранни зрители, включвайки превод на английски. Кремъл искат да покажат новото творение и да намигнат на запада, че вече има с какво да се справят. Западните медии веднага осъзнават, че този път СССР са успели да ги изпреварят. Фигурата на МиГ-25 е впечатляваща, а някои от основните срещи с противниковите F-ове остават доста тъжни за американския пилот. Към онова време, МиГ-25 разполага с изключителна скорост и таван на полета, който остава недостижим за конкуренцията.
От другата страна на Желязната завеса, САЩ са длъжни да преведат сумата от 1.1 милиарда долара на МакДонъл Дъглас за разработката на F-15. Докато те работят върху своя самолет, руснаците вече продават своите екземпляри на Египет. Техните ВВС сили бързо започват да създават главоболия над авио пространството на Израел и така напрежението продължава да расте. Мистерията около МиГ-25 пада с дезертирането на Виктор Баленко и факта, че Япония и САЩ могат да надникнат под „капака“, за да осъзнаят, че новият изтрибетел не е чак толкова опасен, колкото се очаква. Макар и скорости от Mach 3 да са достижими, двигателите ще понесат много сериозни повреди и ще трябва да се сменят. МиГ-25 се превръща в бодибилдър, който впечатлява с физика, но бързо се изморява, а точно тази изненада дразни изключително много голяма част от руските конструктори и по тази причина, на сцената излиза следващата по-сериозна поръчка – МиГ-31.
Създаването на следващото поколение изисква изглаждането на някои проблеми. На първо място е ясно, че старият модел е лимитиран до Mach 2.83. Липсва маневреност във воденето на военни битки, освен това радарът работи на височина, но при ниски заходи е практически уязвим и може да пропусне врага да мине буквално под носа му. Слабото звено веднага е променено и този път руските инженери разработват система за прихващане, позволяваща воденето на въздушен бой срещу множество цели. По това време МиГ-31 се произвежда, за да замени Ту-128, а неговият обхват на действие е двойно по-голям, спрямо предшественика си. Виктор Баленко ще разкаже, че съветските ВВС вече работят по нов модел, който може да прихваща дори ракети земя-въздух.
Първите произведени самолети напускат поточната линия през 1979 г. и се оказва, че група от четири МиГ-а могат спокойно да контролират сектор с размери между 800-900 километра. Обхватът на прихващане е близо 200 километра. Цялата продуктова линия включва около 349 базови модела, още 69 модифицирани самолета и около 50 закупени от ВВС на Казакхстан. Mach 3.0 се оказва доста сериозно предизвикателство за руските инженери и отново се поставя ограничител до 2.83, като заветната цел е възможна, но с риск за щети по двигателите. Междувременно се оказва, че този път не е създаден за воденето на въздушни двубои, тяхната основна мисия е да ескортират тежки бомбардировачи, да нападат тежко охранявани зони и да изпълняват защитни мисии.
С всички налични технологии започваме да забелязваме, че руските инженери влизат официално в новото хилядолетие на бойните системи. В течение на времето става ясно, че производството на нови изтребители изисква много по-сериозни инвестиции, като ще открием, че МиГ-31 все още продължава да е на въоръжение в някои руски ескадрили. Макар и да липсват официални данни за изпълнение мисии, по време на Студената война СССР заявява, че е разработила самолета, за да се справя с легендарния SR-71 Blackbird и дори твърдят, че са го прихващали. От друга страна САЩ официално заявява, че никога не е изпращала този самолет над територията на СССР. Среща между двете машини обаче има. За нея разказва Ед Йейдинг – бивш летец на SR 71.
Срещата с МиГ-31 се описва от него като невероятна средновековна битка между двама много изтънчени рицари, но за съжаление Ед нямал копие. На 6 октомври 1986 г. той лети над руските териториални води на Мурманск. Самият той разказва много пъти, че са се изпълнявали подобни мисии за фотографиране на интересни морски цели. По това време интересът към ядрените подводници изобщо не е малък, а и не трябва да забравяме, че до днес липсва отговор около мистерията с Курск.
За локализирането на един от съвършените разузнавателни самолети в историята, Ед носи доста голяма заслуга. Той нарушава препоръките и се доближава малко по-близо до бреговете, за да може да бъде забелязан от съветския преследвач. На разстояние от близо 160 километра, Ед забелязва друг самолет, който се движи към тях, но на много по-ниска височина. Американците се издават от топлинната следа, която остават във въздуха, като точно такава може да се открие и от другата страна. Ед подозира и до днес, че са били необходими около 12 нанометра, за да влезе във вражеска територия и да бъде попарен.
По негово мнение и пилотът не е имал нищо против да постави такава победа в резюмето си. По това време SR-71 няма никакви защити от ракети и всякакво друго оръжие – не са монтирани дори топлинните свещи, които могат да объркат ракетата. Не се стига до такава въздушна победа, защото руският пилот не е форсирал двигателите си, за да ги достигне на височина. На около 1000 метра под тях, вторият пилот забелязва, че носът на самолета се накланя към земята и не може да се издигне повече – технически е възможно, но с ускоряване от самото начало.
Американският летец има три години стаж на борда на разузнавача. Признава, че много често е виждал потенциални вражески самолети във въздуха, но за първи път изтребител се доближава до такава степен, че разузнавачите да видят лъскавия метал. След изпълнението на мисията, един от инструкторите остава категоричен, че срещата е именно с МиГ-31, по това време той е единственият, който може да достига такива височини и в този случай можем да подозираме дали е пилотска грешка или пощада – елиминирането би довело до един особен сериозен конфликт.
Пилотите за SR-71 се избират по специална програма и обикновено са едва 10-20 човека. Малцина споделят друга информация за срещи с руския МиГ, но и най-вероятно няма да споделят такава информация. Последните интересни новини около тази бойна птица са поставянето на свръхзвукови ракети. Подобряването се наблюдава доста сериозно в последните години и освен с модерни системи и далекобойни ракети, изтребителят разполага и с нов радар, позволяващ споделянето на информация между всички в ескадрилата. Никой не знае до каква степен се е развила тази технология и колко още нови и актуални бойни самолети са произведени, но този все още се използва, радвайки се на внимание и похвали от близките срещи от трети вид.
Снимки: Wikipedia
