Шинейд О’Конър ни каза, че е съсипана. На някой да му пука?
Тази седмица Шинейд О’Конър публикува видео от Ню Джърси, на което тя се намира в хотелска стая и споделя с феновете си жестоката си борба с психичната болест – такава, каквато е. До последния брутален детайл.
В това видео тя е разтърсена, ужасена и самотна. Ядосана, уязвима, със счупено сърце. Фрустрацията в очите и гласа й може да се докосне.
„Хората, които страдат от психични разстройства са най-уязвимите хора на света“, казва тя. „Трябва да се грижите за нас. Ние не сме като другите“.
Видеото е шервано хиляди пъти, но дали това има значение?
След смъртта на знакови фигури като Крис Корнел и Честър Бенингтън наскоро, както и Робин Уилямс и Кърт Кобейн преди това, светът внезапно се изпълни със скърбящи фенове, които споделят песните на своите идоли, предлагат трибуна, пишат във Facebook колко е важно да се говори открито за психичните заболявания т.н. За няколко дни.
Часове след самоубийствата социалните мрежи се превръщат във виртуални паметници, сред които се върти един основен въпрос: „Можехме ли да видим знаците? Симптомите им, към нещо толкова ужасно ли сочеха?“
Шинейд е неонов знак. Тя е ярък, светещ билборд. Всяка нейна дума и сълза е сигнална ракета, които полита в нощното небе с надеждата да бъде видяна. Тя ни казва къде е и къде да я намерим. Показва ни какво е да живееш с психично заболяване, моли ни да ни пука, да не стигматизираме, да бъдем съпричастни. Тя ни казва директно, че когато нейната ненавременна според нашите стандарти смърт се случи, това не бива да ни шокира.
Истината обаче, и тя е по-жестока от самото заболяване, е че никой не обича да гледа как хора реват в хотелски стаи и изглеждат слаби, разголени, нещастни. Не искаме да се докосваме до тях, дори гледайки видеа, защото се страхуваме – че можем индиректно да се заразим. Дистанцираме се, отдръпваме се, омаловажаваме тяхното страдание и заклеймяваме симптомите им като „лигавщина“.
Превръщаме ги в призраци.
Не правим това с онкоболните. Нито с хората със сърдечно-съдови заболявания, или онези, които са покосени от остра инфекция. Не им се поидграваме, не ги наричаме „слаби“, не поставяме под въпрос изборите им – и със сигурност не ги изоставяме да се борят сами.
Единственото, което правим наистина добре що се отнася до хората с психични заболявания, е да им издигаме онези виртуални паметници и да пуснем по една Facebook сълза, когато вече не са сред нас. Само дето тогава вече няма значение.
Шинейд казва: „Помогнете на мен и на хората като мен, докато още сме тук“. Тя моли онези, които я гледат, да направят стъпка в бурята на психичната болест и да спасим онези, които са заклещени в нея. Тя моли да помогнем на актьорите и на певците, които водят борба с тези разстройства. Но и на полицаите, на учителите, както и на домакините. Тя моли да погледнем при възрастните двойки, при гимназистите, при ветераните. Тя моли от името на милионите хора с психични болести, които нямат силата или трибуната да пуснат такова видео сами.
Надяваме се повече от нас да се я чуят. Надяваме се, че някой, който е достатъчно близо до нея, може да я достигне и да й каже, че има за какво да се бори, че е красива, че не е сама, че има значение, че има смисъл. Надяваме се, че ние всички можем да отправим тези послания до нашите родители, съпрузи, деца, приятели, съседи и колеги, които се нуждаят от тази подкрепа. Надяваме се, че скоро хората ще започнат да третират психични заболявания като значими и понякога смъртоносни – каквито са.
Надяваме се, че ще започнем да обичаме и да приемаме тези хора – вместо да постваме сърцераздителни писма по стените им, след като си отидат.
