Русия ни заплашва. Защо не ни пука?
Сабина Фати, в. Ромъния либера
Румъния очаква, както толкова много пъти в своята история, да види какво правят другите преди да има мнение, идеи или решения. Нито руските военни, изпратени в Крим, нито арогантността на Владимир Путин са в състояние да отклонят за миг румънските официални представители от вътрешните игри и да погледнат към бъдещето.
Президентът Траян Бъсеску казва с превъзходство, че „други държави си разхождат министрите до Киев“, омаловажавайки по този начин най-вече опитите на поляците да намерят дипломатическо решение на военната офанзива на Русия в Украйна. За разлика от Варшава, която разбира опасността от напредването на Русия на Запад, Букурещ е блокиран в собствените си вътрешни капани, а държавният глава се намесва повече в рушене на доверието към правителството, отколкото в уравнението, което би могло да доведе до дестабилизиране на региона, в който се намира страната.
Букурещ се превръща във фаталист: онова, което трябва да стане, ще стане така или иначе, така че какъв е смисълът да се полагат усилия и въображение в една игра, в която само големите сили имат значение. Едно провинциално отношение на периферия, която не е в състояние да има собствени планове и собствени анализи в трудни моменти. За румънските официални лица са достатъчни гаранциите от членството в НАТО и от стратегическото партньорство със САЩ. Румъния няма страховете, нито амбициите на Полша, така че може да спи спокойно под сянката на противоракетния щит, обещан от американците.
Историческата памет на румънските лидери е блокирана от триумфа на принадлежността към евроатлантическото пространство, на американската мечта и новата идеология на панрумънизма, който мечтае за обединение с Република Молдова. В тази парадигма Букурещ няма какво да прави, трябва само да чака да се избистрят водите.
Добър познавач на този регион, Збигнев Бжежински, роден във Варшава и станал по-късно съветник на няколко американски президенти, включително на Барак Обама, предупреждава, че „ако Украйна е раздробена, докато Западът е зрител, свободата и сигурността на Румъния, Полша и балтийските държави ще бъдат заплашени“. Бжежински изхожда от най-лошата хипотеза – на Запад, който предпочита да стои на трибуните и да остави партията да се разиграе, както стана през 2008 г. в периода на петдневната война в Грузия.
Тогава, както и сега, само полските и балтийските лидери скочиха в помощ на грузинците. Румъния стоя настрана, следейки от разстояние как Москва се връща към силовата политика, сякаш няма нищо за защитаване, нищо за уреждане, нищо за правене. На 200 км от границата на Румъния се намира Приднестровието със съветските останки на 14-а армия, територия на разположение на Москва, която би могла да играе същата роля, която имаше Южна Осетия в руско-грузинската война, в случай че Кремъл реши да сложи точка на европейския път на Република Молдова.
„Като всяка държава Русия има в някои региони привилегировани интереси“, обясни след края на петдневната война Дмитрий Медведев, тогава президент на Руската федерация. Тези привилегировани интереси оправдават запазването на влиянието на Москва над бившето съветско пространство от гледна точка на Кремъл, а Западът изглежда е приел този принцип, въз основа на който функционира руската външна политика. Отчасти това приемане има връзка със зависимостта на големи европейски сили от руския газ, но и с липсата на интерес у тях спрямо постоянната експанзия на Москва както на Изток, така и на Запад, след идването на власт на Владимир Путин.
Русия вероятно няма да иска да анексира Крим, а само да го превърне в анклав от типа на Приднестровието, чрез който да контролира Украйна, но в същото време Москва иска да наложи на Запада своите граници де факто, в които само Кремъл решава какво се случва. Румъния не изглежда притеснена от това преразпределение, което включва Република Молдова, затова мълчи и чака присъдата на историята, сякаш е на страната на Русия или сякаш се страхува да има собствени решения.
