Развод по руски, развод по европейски

На фона на драматичните събития в Украйна, отцепническите стремежи на други европейски региони изглеждат далеч не толкова зрелищни. Това обаче съвсем не означава, че те не трябва да се взимат насериозно, пише Дойче веле.

През септември тази година ще се състои референдум за независимостта на Шотландия. През ноември пък ще се проведе всенародно допитване в Каталуния – за отделянето ѝ от Испания. Отцепническите движения обичайно са ръководени от емоции и от желанието за самоопределение, но и от икономически съображения – както е в случая с Каталуния и Шотландия.

Богатство и независимост

По-богатите региони са много по-склонни да искат независимост. Вярно е, че отцепването би могло да доведе до увеличение на държавните социални разходи и данъците, но мащабът на това увеличение в голяма степен зависят от паричните потоци между отцепническия регион и държавата-майка. Нищо чудно няма и в това, че и наличието на суровини се явява важен фактор. Според икономистите Пол Колиър и Анке Хьофлер, ако суровините заемат голям дял в износа, вероятността от „отцепнически войни“ силно нараства. В Шотландия например движението за независимост набра скорост след като през 1960-те години в Северно море бяха открити находища на петрол.

Докато Барселона се натъква на острия отпор от страна на Мадрид, Лондон не пречи на Единбург. Шотландия би могла да се превърне в модел за това как стремежите за отцепване могат да се реализират по цивилизован начин. Под една обща шапка, каквато се явява Европейският съюз, регионализацията и децентрализираното взимане на решения би трябвало да могат да се реализират много по-лесно, отколкото ако няма свързващо звено.

В Европа държат на централизацията

Официалните становища на Европейската комисия обаче звучат доста по-различно: регионът, който се отцепи от някоя държава-членка, автоматично престава да бъде част от Европейския съюз. Очевидно съществуват опасения от неконтролируеми процеси, които могат да застрашат целостта на ЕС. ООН се отнася към проблема по същия начин. Факт е, че позицията на Европейската комисия не е застъпена в европейските договори. Във Виенската конвенция за правото на международните договори е записано, че нововъзникналите държави могат да приемат двустранните и многостранните договори. Тази конвенция обаче е ратифицирана само от няколко държави. „От политико-икономическа гледна точка е разбираемо, че представителите на наднационалните организации се застъпват за предимствата на политическата централизация“, както отбелязва икономистът Роланд Вобел. Освен това в европейските органи обичайно участват представители на централното правителство в съответните държави.

Същевременно обаче и за ЕС, и за страните-членки ще е по-добре да допуснат провеждането на всенародни допитвания за отделяне от националната държава. Защото така ще се повлияе и на реториката на сепаратистките движения.

Между политическия елит и населението на даден регион, който иска да получи независимост, обаче може да има големи разлики. Взимането на голямото решение за независимостта трябва да бъде последвано от воденето на преговори с останалите части от страната, след което на базата на резултатите трябва да се проведе още едно гласуване за фактическото отцепване. Примерът с Шотландия показва, че и „уреденото“ отцепване може да е съпроводено от големи проблеми: въпросът за валутата, структурата на финансовия сектор, поемането на задълженията, разпределението на приходите от петрола, плащането на инфраструктурните разходи и т.н. Но ясно дефинираният „развод по европейски“ определено би бил по-добро решение от метода със заплахите и натиска.