My Machu Picchu

Вместо по софийските улици, тази година поради стечение на обстоятелствата ще прекарам дните преди Коледа в Южна Америка. Супер. Вместо топло какао и лозови сърми вкъщи, ме чакат безкрайни самолетни полети и поредица нови неща, пред които трябва да припадам в захлас.

Това, което успява да ме разведри по време на 4-часовия полет до Лима, след драмата по отнемането на сиропа ми Невропан на летището в Сао Пауло, е момичето на съседната седалка в самолета, което с особено усърдие скубе мустаците си с пинсета. Забавлявам се да гледам това свещенодействие половин час, след което вече съм готова да й покажа къде е забравила косъм, но благоразумно заспивам.

На летището в Лима се предлагат селфита с лама. Няколко часа и стотици схванати мускули по-късно кацаме в Куско, където първото което ме посреща, е липсата на кислород. Сърцата ни тракат като машини за пуканки докато бусчето, което ни взима от летището ловко засича другите автомобили по пътя към хотела.

Куско е особен град – не мога да го сравня с никое друго място. Автентични перуански баби, внушителни катедрали, жени които предлагат масаж само на мъжете, тежки облаци, които висят над площада като сиви птици Рух. От хотела ни наблъскват с чай от кока и ни казват, че пиенето на алкохол и тежката храна са силно непрепоръчителни на височина от 4000 метра. Вечеряме в ресторант пилешка супа с киноа и все пак пием бира Кускеня с риск за живота си. Това, което не ми помага да дишам по-леко е наличието на wi-fi мрежа с название „Shaman vegan“.

През нощта спим дълбоко със стегнатите си сърца и в 4.30 сутринта сме на линия с поредна доза чай от кока, дъждобрани и трескави очаквания. Днес ще катерим Мачу Пикчу. Като по чудо бусът успява да стигне до гара Порой на 20 минути от Куско – по тези улици няма знаци, шофьорите карат с полузатворени очи и вероятно получават по 50 соли ако блъснат турист. Пием жадно гледките на голи деца, които си играят сред купчини боклук и кучешки трупове, които ме карат да разбера, че когато в България говорим за мизерия, нямаме никаква идея за какво иде реч.

В Порой се качваме на влака и четири часа пътуваме сред истинска мезозойска джунгла. Влакът има прозорци на покрива, по поляните около река Урубамба пасат крави, които вярват, че са планински кози. Декорът навън става все по-праисторически и очаквам всеки момент стадо стегозаври да се стече да пие вода от реката. Вместо стегозаври обаче получаваме перуански килимчета, на които са сервирани царевичен киш, хабас, чимичури и нещо наречено „инка кола“, чийто цвят не може да ме заблуди – това не може да е друго освен лимонада.

Цъфнали кактуси, алое, кирпичени къщи с прострени отвън плюшени зайци и ето че пристигаме в Агуас Ескалиенте. В момента, в който слизаме от влака, се озоваваме в друг свят. Влага, слънце, пръски дъжд, обрасли върхове и някъде там отгоре – Мачу Пикчу. Качваме се на автобус, чийто шофьор е перуански Джейсън Стейтъм и то когато е напрегнат. По тесния път нагоре Стейтъм успява да лавира без автобусът да падне в пропастта надолу, като в същото време се разминава с други рейсове, говори си с един оъ пътниците и най-вероятно пуши пури и играе судоку. Алелуя. Десет пропуснати пропасти по-нагоре и сме в подножието на Мачу Пикчу.

Докато се катерим по пътеката, върховете изникват от облаците като сюрреалистични видения от минал свят, който не съм сигурна дали заслужаваме да видим. Сламените покриви на колибите остават под нас и скоро малко под стъпалата ни се разстила древния град на инките. Магията на мястото е осезама – дори въздухът трепти с друга честота. Нищо тук не е обикновено – нито птиците, нито мъглите, нито терасите, нито върховете. Атмосферата е наситена с някаква лепкава чудатост, която ме кара да се чувствам като нашественик в чужд свят, където трябва да стъпвам тихо и внимателно – за да не събудя мъртвите, които са построили този град, за да не изцапам земите, по които са отглеждали посевите си и олтарите, на които са предавали знанията си на другите.

Усещането за вълшебство се нарушава единствено от опасността някой турист да ти счупи носа със селфи стик, но когато човек иска да пристъпи в храма на някое място с история, той винаги трябва да е готов да поеме този риск.

Каменните стени са слепени така че човек не може да вкара и клечка между отделните блокове. Буквално – пробвахме. Такава прецизност е много трудно постижима дори с днешните технологии, което ме навява на мисълта че тук са играли извънземните. Или пък не? Може би индианците от племето кечуа просто са имали завидно талантливи инженери и строители, но не са успели да измислят своя писменост поради силно развиване на дясната хемисфера на мозъка за сметка на лявата?

Времето на Мачу Пикчу тече като на планета от Interstellar – водачът ни казва, че са минали два часа и е време да слизаме, но всъщност съм убедена, че са минали около десет минути. Уви, посетители минават през преброителен пункт на влизане и на излизане, така че няма как да избягам, за да прекарам още малко време между мъглите и ламите на това място, владяно от призраците на древните инки и техните свещени животни (кондорът, пумата и змията), затова слизам надолу – обратно към Агуас Ескалиенте.

По пътя към реалния свят се вливаме в още едно магическо място – перуанския пазар до гарата, чието многообразие може да се сравни единствено с Калапь Чарши в Истанбул. Наливаме стотици непредвидени соли в перуанската икономика, наблъсквайки раниците си с шалове от алпака, сребърни обици с лами, извезани покривки, куклички, които не приличат на куклата от филма „Анабел“ и, разбира се, магнити за хладилник и поемаме към Куско, където ни чака най-високият irish pub на света и бира Кускеня. С една единствена мисъл в главите – струваше си.