Приятна архитектурна изненада
Подземието е посветено на палеонтологията, историята, геологията и археологията.
Можеш и да се облечеш с римски дрехи. Диди преговаря за най–хубавата рокля.
Приземният етаж е посветен на съвременността
Машината на входа, с която можеш да се забавляваш по няколко начина – да свириш, да пускаш неща по пързалката, да генерираш електричество и тн.
Биология, екология, строителство
На най–горния етаж са космонавтиката, комуникациите и компютрите. Диди в момента излита в космоса с ракета. Предполагам че заради конкуренцията на татковците кабината е направена толкова мъничка. Примерно там където се работи с космическата ръка, с която космонавтите хващат разни неща в космоса, татковците непременно държаха да се уверят, че ръката работи и то работи правилно и затова е трудно да се доредиш.
Не можах да предизвикам никакъв интерес към тези предмети, които си мисля че Дара и Диди биха пратили в подземието при римляните и мамутите.
На покрива има хубава тераса и стена за катерене, която още не функционира.
Музей за игра и забавления
В България, като чуем музей, обикновено разбираме нещо старо, не съвсем финансирано, не съвсем интересно, пълно със стари и почти скучни неща. И въпреки че някои деца обичат музеите, като цяло те не са им любимият избор за прекарване на свободното време.
Поне за известно време тази нагласа ще бъде променена. България (съвсем скоро ще) има музей, от който, ако сте на между 3 и 13 години, няма да ви се тръгва.
Преди няколко месеца моите племеннички Дарина и Диана ходиха на Дните на науката в парка „Заимов“, където са попълвали анкета и авторите на най–хубавите отговори от анкетата са били поканени предпремиерно на новия български музей за деца „Музейко“.
На въпроса: „Кое е първо – кокошката или яйцето?“ Диди е отговорила „Динозаврите“ и така е спечелила билет за предпремиерата. Как е отговаряла Дара не разбрах, но и тя беше поканена по телефона да се включи предпремиерно.
Музеят се намира близо до метростанция „Г.М. Димитров“, и до Минно–геоложкия университет. Предпремиерно си намерихме места за паркиране, но като че ли по-добре е да се идва с метрото.
Нямам идея на каква цена ще са билетите, но двете госпожици определено искат да се върнат, за да си доиграят.
Моткането на тръгване ни беше на късмет – Дара си беше забравила телефона в музея, тъй че не се бяхме отдалечили твърде много, когато разбрахме че трябва да се върнем, за да го вземем.
Препоръчвам!
Кратък разказ за обиколката, можете да проследите в галерията.
Текстът на Константин Павлов – Комитата е публикуван в блога „Бели байтове за черни дни„
