Лятна тъга
Лятото е към края си и те обзема онова чувство на немощ и нещастие. Точно на немощ, на неправене на нещо.
Хем ти се иска да излезеш, да грабиш с шепи, да уловиш последните мигове на топлото, преди то безвъзвратно да си отиде и… не можеш. Мозъкът ти е натежал, крайниците също и нищо не ти се прави, поне не физически. Ти го мислиш, но не го правиш.
Както гласеше онази реклама: „има едни хора, които ги виждаш само лятото“, ти искаш да си такъв човек, но не си. Лятото за теб е като бягство от ежедневието, като да кажеш: „върви по дяволите“ на бита, сметките за тока, нахалните баби в трамвая, дето искат да им отстъпваш място, на обикновените неща като ходенето на работа и бутането на опашката в Billa. И заради всички тези неща сега те е обзела лятната тъга. Тя е истинско нещо, казват психолозите от някоя много лъскава държава. Най-вероятно от държава, в която реално лято няма, като например Англия.
Според тях лятната тъга като явление в човешкия мозък и съзнание, се дели на два вида – в началото и в края на лятото. Често хората се потискали в началото на лятото, защото за тях топлото време не е непременно спомен за почивки, безвремие и безбрежие. Много повече обаче са хората, които страдат от твоя тип лятна тъга – онази в края. Тях ги обзема меланхолия и нещастие. Защото по-лошо от най-лошото е очакването на това лошо да се случи.
Краят на едно нещо е ужасно, но надеждата е онова, което те парализира, беше казал някакъв философ. И е бил прав. Надеждата за циганско лято, за още 5 минути сън, за бомба в офиса или поне някакъв вид зараза, която ще ти спечели пет дни карантина, която да прекараш на слънце, те крепят в края на август, но не ти помагат да приемеш неизбежното – краят на лятото е вече тук.
С годините лятото става все по-кратко. Поне с мен се случи така. Като бях малка и лятото ми се струваше безкрайно. Започваше и докато свърши, се случваха куп неща, хората се променяха, изчезваха, появяваха се… Аз, кварталът, селото, морето… За едно лято бяха различни. С годините това се промени. От мен ли е, от града ли, от хората… но това се случи като неопровержим факт.
Първото, което забелязваш е, че станеш ли пети клас, лятото започва да идва все по-късно. С порасването и години, и хората започват да правят същото. Тях спира да ги интересува безвремието и безгрижието, а започват да ги вълнуват разни неща, вещи, момчета, момичета, покупки, онова сърф училище, готиният барман, надпиването с водка, ама оня концерт на Роби Уилямс… А за теб лятото все още е сладолед и къси гащи, с годините – и розе, неправенето на нищо и котката на двора, която я мързи колкото теб.
Лятната тъга носи именно обратното на тези чувства. С годините лятото се скъсява ли, скъсява, докато изведнъж не се оказва, че може да се побере само в една седмица или например 10-15 дни. Доскоро не си знаел как изглежда бетонът в жегата, но сега неговият стоманеносив облик не ти излиза от ума, просто защото го виждаш всеки ден от офиса. С тъга осъзнаваш, че лятото в голям, далеч от пясъка, водата и басейните град е точно толкова неприятно, колкото зимата в някое морско място, като Созопол например.
Лятната тъга настъпва рязко през септември. А в средата му изведнъж осъзнаваш, че есента е дошла и вече трябва да носиш яке или поне пуловер и жилетка над тениската си. Краят на лятото е завръщане в офиса, който е напълнен до пръсване с хора, които май не си виждал никога. Краят на лятото е знак, че трябва да поемеш отговорност за нещата, да започнеш да си сериозен и костюмиран, да спреш да отлагаш важни решения за взимане.
Лятната тъга си е истинско нещо и тя не се лекува. Изживей последните летни дни, въпреки дъжда, въпреки града, въпреки парите, които все не стигат за още една почивка. Приеми лятната тъга и живей с нея чак до ноември, когато зимата ще е дошла окончателно и вече ще ти е все едно.
Снимка: Getty Images
