Лондон ще ви приюти, ако му позволите
Лондон е магия. Кошер. Мравуняк. Пътешествие във времето. Огромно тяло със свежа кръв – улиците – която се влива в старите органи – сградите. Лондон притежава необяснима сила, която ще подчини и най-резервираните хора. Защото там има всичко. Не е лесно да го откриеш обаче. Трябва да отвориш сетивата си, за да усетиш ритъма на града. Да се отпуснеш в клаустрофобичните жилища, да превъзмогнеш разстоянията, тълпата… и наркотикът ще подейства.
За първи път отивам в Лондон. Мечтая за столицата на Англия още преди да навърша десет. Първата ми среща с града сигурно е била опосредствана от една видеокасета за 101 петнисти четириноги и една яка и зла моделиерка. Почти две десетилетия по-късно, за първи път кацам в този мегаполис с чувство за предстоящо разочарование. Знам, че Лондон не е това, което сме виждали по филмите от миналия век, и едва ли ще има интимни разходки по алеите на Хайд парк и среща с жена, която поразително прилича на Вирджиния Улф.
Първият ден е кошмар. Когато пътувате за Лондон, се освободете от всички мисли за домашен уют. Ако някой си мисли, че центърът на София е тесен, то едва ли е попадал в огромен град като Лондон. За хора, свикнали да разполагат с огромно лично пространство, културният шок може да бъде голям. Дълги линии от еднакви дву- или триетажни къщи, от червени или кафяви тухли, зад които сякаш от години никой не живее, а самите те са от времето на Кралица Виктория. Изглеждат като изплюти от конвейер, за да могат спешно да приютят милионите работещи в града. Ние отсядаме в една такава. В тези къщи има само най-необходимото, като за него е използвано минимално пространство. А наемът на практика е за локацията. В Лондон плащаш за локация, защото едва ли някой би дал тези наеми за жилища в такова състояние. Така че идиличната представа за дома трудно може да бъде реализирана, когато се чувстваш като мравка в мравуняка.
Вторият ден е посветен на дълъг пешеходен тур, който трябва да ни разкрие най-популярните дестинации на Сити и Уестминстър. Събота е и централните части са относително спокойни. И при все това има много хора. Движим се бавно, попиваме улиците на Сити, чуваме историите за това как и до днес кралицата трябва да поиска разрешение, за да влезе в този квартал – ритуал останал от времето, когато тук са живели римляните. Подробно ни разказват за чумната епидемия от 1666 година и суеверността на англичаните. Както и за тяхната подозрителност към големите пространства. Сега разбирам защо тук хората се чувстват добре, набутани в малки кутийки, достатъчни да задоволят най-елементарните битови нужди и нищо повече.
Сядаме да обядваме в пъб близо до Трафалгар скуеър. Съвет – когато сте в Лондон, в Англия изобщо, не пестете пари за храна. Да, ресторантите не са от най-евтините удоволствия, но определено си струва да опитате няколко неща – английската бира, чая, традиционната им закуска и овчарския пай. Все пак храната е неизменна част от културата, а Лондон добива далеч по-очарователен вид, след като си опознал английската кухня. След обилна доза овчарски пай и сайдер (също препоръчително питие) продължаваме по Пал Мал. Тълпата е огромна, многолика, многоцветна, всякакви хора крачат по старите тротоари, с милиони полепнали дъвки по тях. Пред сградата където в момента тече „Седмицата на модата“ дълга опашка от издокарани хора държи пропуските си в ръка и чака да бъде пусната зад черните платнища. Лондонската тълпа не ме дразни, нещо странно предвид факта, че тълпите будят плашещо садистична страна в мен. Обикновено ги свързвам със скупчени на едно място хора, които си мислят, че са сами и могат да ходят със скоростта на костенурки с подагра по тесните софийски тротоари. Тълпата тук обаче има съвсем различен ритъм. Странно, но той не е бърз. Не е и бавен. Той е автентичен. Това е ритъмът на Лондон. Потокът се случва естествено, непринудено. Тълпата е едно цяло.
Прибираме се на свечеряване, когато вече сме видели Бъкингамския дворец, паркът Сейнт Джеймс, Уестминстърското абатство и опакования в строително скеле Биг Бен, който ще бъде в ремонт до 2021 г. Разбираме от екскурзовода, че според архитектите, които са направили огледа, ако сградата не беше от историческо значение, далеч по-рентабилно би било да се срути и изгради наново. Лондон не изглежда толкова неприветлив, колкото преди 24 часа. Аз му подадох ръка, той отговори. Така както прави на всеки, който пожелае.
Следващият ден е посветен отново на разходка. Нищо конкретно. Без забележителности, просто улици. Смятам, че това е най-автентичната част от което и да било място. Неговите улици. Започваме с обиколка на Белгравия – кварталът, в който живеят най-богатите в този град. Огромните високи бели къщи тънат в покой, по улиците няма почти никой, от време на време бавно преминава по някое ферари или ягуар. Следва разходка в Хайд парк, където февруарското слънце и 5-те градуса изкарват стотици хора на алеите. Серпентината – най-голямото езеро в града и паметникът на принцеса Даяна са най-впечатляващите неща в този парк – един от белите дробове на Лондон.
Ако сте в Лондон, съветвам ви да се отбиете в „Хародс“ – най-големият универсален магазин, бивша собственост на Мохамед Ал Файед. Минете през книжарницата, в която ще намерите почти всяка съвременна книга. Ако сте от хората, които имат слабост към пазаруването (като мен) внимавайте – в този магазин наистина е трудно да устоиш на изкушението.
Третият ми ден тук е повратен. Излизам от „Хародс“ и осъзнавам, че съм загубил картата си за градския транспорт, добре заредена, за да стигне до края на пътуването. Оставам сам насред огромната тълпа, която ме заобикаля, напълно индеферентна за падащата батерия на телефона ми и нулевата ми ориентация в този огромен град. Някак се мобилизирам и успявам да стигна до близката метростанция, долу с помощта на пътниците (повечето лондочани всъщност са доста отзивчиви) взимам правилната мотриса и след малко вече не съм сам и съм в еуфория от случилото се. Оказа се, че загубената карта беше най-полезното в това пътуване. (И да, трябваше да си купя нова)
Последният ден го прекарвам сам, пак по улиците на града. Пеш. От пъба, в който закусих обилно, и в който по-късно пих бира, до Трафалгар скуеър, Парламента, Уестминстърското абатство, паркът Сент Джеймс, Трафалгар Скуер, Странд, Флийт Стрийт, Катедрата Сейнт Пол и за финал – няколко часа в Тейт Модърн – най-големият музей за съвременно изкуство във Великобритания, чиито книжарници са истинско щастие за хипстърите и за истинските ценители на съвременното изкуство. Прекарвам няколко минути в огромното фоайе на музея с разноцветен мокет, по който са насядали десетки хора. След час и половина се прибирам и опаковаме багажа си.
Последни мигове в Лондон. Свечерява се, ние сме в автобуса, който ще ни закара до летището. Тръгвам си в точния момент. Интересът ми е разпален достатъчно, че да искам да се върна тук при първа възможност. Не знам за колко време, но искам отново да усетя този ритъм.
Лондон е прекрасен. Не такъв, какъвто го очаквах. По-хубав. Разнолик. Смесен. Красив. Готически и съвременен. Идеално комбинирал и двете неща. Суеверен до припадък. Отрупан с паметници. Не знам дали е мръсен, не забелязах. Хаотичен не е със сигурност, там всеки знае какво прави. Лондон е подреден, голям и уютен мравуняк. Той работи на основата на взаимно привличане. Ако му разрешите, ще ви обикне. Ако му дадете шанс, и той ще ви даде.
