Когато злото няма граници
След прожекцията на последния филм на канадския режисьор Денис Вилньов на фестивала в Кан – „Сикарио“, критиците и феновете са във възторг. Това е очаквано – Вилньов все пак е правил великолепния „Prisoners“, който е един от най-добрите трилъри на 2013-а.
Това важи и за „Сикарио“. Емили Блънт прави най-добрата роля в кариерата си до момента, но по никакъв начин не може да се мери с Бенисио Дел Торо и Джош Бролин.
Тримата влизат в ролите на специални агенти – тя от ФБР, те от тайна служба, за която не се говори, като след ударно начало в къща пълна с трупове, тримата, заобиколени от силни войници, поемат тайна мисия в посока Мексико, някъде на границата с Щатите, с цел да отрежат главата на звяра на наркокартелите и да внедрят свой човек там евентуално.
Емили Блънт е изключително добър агент, който влиза в специалната група, създадена от Бролин, за да им помогне зад границата, под претекст, че познава добре онова, с което се борят и същевременно лично провокирана от купчините мъртви тела, които картелите оставят след себе си.
Факт е, че Емили Блънт е изключителна в тази си роля. Тя е опъната струна от нерви, трескавост и неразбиране на онова, в което й се налага да се забърка. Дел Торо и Бролин от друга страна са точно толкова добри, колкото се очаква от актьори от техния калибър. Те са на нива над онова, за което някои актьори могат само да мечтаят.
Казано с прости думи, без излишен патетизъм и напомпаност, „Сикарио“ е едно от най-добрите неща, което може да видите в киното от последните месеци. Той хем носи онази лека провокация и комерсиализъм, на който американското кино неизбежно е обречен, хем не го прави. „Сикарио“ принадлежи към онова позабравено и занемарено кино, в което няма герои, няма батални сцени, няма девойки в беда (нека участието на Емили Блънт не ви обърква), няма добър и лош.
Жанрът на реалистичното кино, което разказва брутални истории, не се занимава с бит и ежедневие, е отредено да се гледа предимно в Европа. Затова пък американците някак се чувстват длъжни да награждават този тип филми. Те знаят, че малко хора ще ги гледат, с пъти по-малко от тези, които ще гледат „Отмъстителите“, например, но какво от това. Фестивали като този в Кан са направени за тях. Кино като това не е за всеки и не трябва да бъде.
То няма чувство за хумор, нито излишен драматизъм. Няма за цел да се хареса на широката публика, нито да показва красиви хора, красив секс, готини жени или красиви мъже и залези. То ще ви предложи сурова, бавна и напоителна реалност, без да има претенции, че ви разказва някакви истини за живота и онова, което става отвъд него.
„Сикарио“ е режещ, остър, оставя те без дъх и ако не внимаваш, може да изпуснеш нещо важно, а в него всичко е важно. Всеки детайл в сценария на Тейлър Шеридан е на мястото си. Самият Шеридан е актьор, като „Сикарио“ е първият сценарий, който реализира. Няма излишни сцени, няма излишни неща, персонажите са ясни, точни и реалистични в малката вселена, която Вилньов създава.
Дали „Сикарио“ ще влезе в наградния сезон? Мога да се обзаложа, че да. И за разлика от повечето филми от този месец, наистина ще е заслужил мястото си там.
Някои смятат, че лентата е прекалено профилиран филм за почитателите на трилър и криминални истории. Наистина, войната с картелите не е толкова ярък проблем тук, колко е в Америка, но филмът на Вилньов го прави по начин, който да те заинтригува. Той е толкова реалистичен, колкото всеки проблем, с който хората могат да се сблъскат.
„Сикарио“ е модерна, изпипана и излъскана до блясък игра на котка и мишка. Тя не е просто напрегната, а е на друго ниво. От голите тела, зазидани в къща в средата на нищото, през тайните тунели, до Бенисио Дел Торо опрял пистолет в гърлото на Емили Блънт, филмът е онова, което хората наричат просто добро кино.
„Сикарио“ е по кината от петък.
