Кога Уди Алън спря да прави кино?

За мен отговорът на този въпрос е много лесен. Годината е 2008-а, а филмът е „Вики Кристина Барселона“ и това е лентата, която завършва цикъла на Алън за любимите му места по света.

Някъде след това за Уди Алън – великолепен режисьор и сценарист в миналото, рязко следва спад.

За някои периодът на преповтаряне на Алън и неговата филмография е започнал дори по-рано, но аз прекалено много харесвам „Мач Пойнт“ и Скарлет Йохансон като цяло, за да приема, че филмите му с нея повтарят какво и да било. Това му е най-хубавото на Алън, когато се влюби филмово в някоя жена. Тогава той започва да я облича в роли, които й отиват.

Последната му муза е Ема Стоун, но истината е, че магията не им се получава. Може да е възрастта му, а може би е от прекалено детското излъчване на Ема. Не знам. Истината е, че в Скарлет има много повече секс и женственост и това си личи във всички негови филми с нея.

И въпреки това всеки нов проект на Уди Алън предизвиква вълнение у хората и киносредите. Последният му филм „Почти нормален“ излиза по кината у нас, но първо ще мине през „Киномания“ (следващата му прожекция е на 22.11.) и уви, е може би най-слабият филм на Алън до момента.

Странният случай с Уди Алън и Хоакин Финикс

Първото, което трябва да знаете за последния филм на режисьора, е, че това е кримка, маскирана като любовна история. Второто – не се получава, просто защото химията между Финикс и Ема Стоун отсъства напълно. Ако в този филм отсъстваше и самият Хоакин Финикс, то провалът щеше да е пълен. Мистър Финикс направи завръщане преди няколко години и е unstoppable! Той е наистина добър и ако някой още не го е разбрал да си пусне „Тя“, за да разбере колко точно.

„Почти нормален“ е филм за нещастен и депресиран мъж на средна възраст, който работи като професор по философия и се сближава със своя студентка. Но дори нейната млада плът не може да му повдигне настроението – буквално и преносно. Както и рояците жени, които се тълпят около него. Но странна случка – идеята да убие един лош съдия – някак го връща към живот. И той бавно, забавно и методично започва да планира убийството.

Нататък, по типично удиалъновски начин, нещата се развиват обратнопропорционално на представата ви за случването на такъв тип събития. Тоест, Хоакин Финикс си върши работата прекрасно, Ема Стоун става все по-досадна, а накрая дори убийството няма значение. Да, финалът е нелеп. Леко deus ex machina.

Лично аз предпочитам онези сюжети от Алън във вида, в който ми ги поднасяше в Scoop или „Мач Пойнт“. Магията в „Почти нормален“ някак отсъства.

За някои Уди Алън отдавна е загубил представа какъв тип кино иска да прави – дали за градовете, или за хората в тях. За жените, които обича, но няма да има, или за откачалките, които ни заобикалят. И всичките му филми след „Вики Кристина Барселона“ го доказват.

Като се започне от изключително мудния „Каквото дойде“, който получава своите средни оценки, само защото името на Уди Алън стои в надписите му и се мине през „Ще срещнеш висок тъмнокос непознат“, прехваления „Полунощ в Париж“ и се стигне чак до „Син Жасмин“, който е най-различното нещо, което съм гледала от Уди Алън в последните години. И дори и той не ми хареса толкова.

Какво се случи с мъжа, който можеше да се обясни в любов на Ню Йорк и Даян Кийтън и ти да се влюбиш в тях точно толкова, колкото и той?

Прекалената производителност неизбежно води до сваляне на качеството, а в последните години Алън сякаш има нужда да докаже на някого, че още го бива. Че въпреки всичко, може да прави кино.

Може би, ако той беше среден клас режисьор, от когото сме гледали какво ли не, щяхме да приемем „Магия в полунощ“ и „На Рим с любов“ по много различен начин. С усмивка и кимване на глава. Като филми, от които не очакваме нищо и въпреки това получаваме много. Но това е Уди Алън. На него му е забранено да бъде посредствен.

Ако искате да направите история на абсурда, се обръщате към Алън. Той беше царят на този жанр. Той е циник. Човек, който ви казва, че независимо какви планове си правите, съдбата си знае нейното и ще ги направи на пух и прах. Вече не обаче.

Наскоро приятел каза, че ако животът ми беше филм, то той трябва да е режисиран от Уди Алън и действието да е в Ню Йорк. Но след като гледах „Почти нормален“ се съмнявам Уди Алън да направи филма, който аз и моят приятел си представяхме онази вечер. Абсурден, комичен, много циничен и с малко доза любов. Разбира се, че със странен финал – никой не иска животът му на кино да свършва с отпрашване към залеза. Освен, ако там не го чака дупка към нещо по-интересно.

Още помня „Всичко, което винаги сте искали да знаете за секса, но сте се страхували да попитате“, „Ани Хол“, „Хана и нейните сестри“ – абсолютният ми фаворит във филмографията на Алън, „Пурпурната роза от Кайро“, „Мистериозно убийство в Манхатън“ и „Куршуми над Бродуей“. Какво стана с тях? Дали Холивуд не запази магията им капсулована само за себе си и времето, в което са произведени?

Стана ли Уди Алън прекалено мейнстрийм?

Да харесваш Уди Алън вече е мейнстрийм. Всеки, който се има за „арт“ харесва Уди Алън. Ама не онзи, когото аз помня, а някаква нова, комична версия на човека, чийто филми можех да гледам винаги.

Знам, че никой няма да ми вземе онзи Уди Алън от едно време, но този, с когото са го сменили, не ми харесва въобще. Чакам сериала, по който работи, със смесени чувства.

Не ме разочаровай и този път, мистър Алън.