Роджър Уотърс - основният автор и концептуален лидер на Пинк Флойд след напускането на Сид Барет
Надуваемото прасе е един от символите на турнето Стената
Анимациите на Джералд Скарф стоят като фон на музикантите
Филмът Пинк флойд стената, режисиран от Алън Паркър по сценарий на Роджър Уотърс е в основата на музикалното шоу
Стадион Васил Левски на 30 август 2013
Чуковете на Пинк Флойд
Концертът от шоуто Стената на живо, който мина през цяла Европа по време на турнето му от 2010 до 2013г., е миксиран с кадри от пътуването на Уотърс, паметни диалози и сцени на скръб, които разтърсват със своята откровеност и голота.
Роджър Уотърс пред стената малко преди да бъде съборена
Без думи
Припомняме, че филмът Пинк флойд Стената получава две награди на БАФТА - за най-добра оригинална песен (Another Brick in the Wall) и най-добро озвучаване.
Кадри с ветерани, активисти и обикновени хора, загинали по време на войната, в протест или нападания над граждани разтърсват зрителя
Хищните растения са емблематични за Пинк Флойд
Има ли някого там?
Наясно съм, че има хора, които не харесват Пинк флойд и мога да разбера защо. Отрицанието на група от този ранг е свързано с модата на позитивното мислене, лесния живот, радостта от малките неща и загърбването на страданието и злото. Но знаете ли? Това просто не е вярно. И няма група „от този ранг“. Има Пинк флойд.
Докато снощи гледах в НДК филма „Роджър Уотърс – Стената“ за пореден път се убедих, че величието на този човек и неговите музиканти е пропито навсякъде: от пръстите на Уотърс, с бродирани старчески петна, които докосват акустичната китара, през тихата вълна на смесица от тревога и еуфория, когато над стадиона изкънти „ Is there anybody out there?„, до настървението, с което публиката разкъсва надуваемото прасе в края на концерта.
Филмът започва със сцена, в която Роджър Уотърс е сам на военно гробище някъде в Европа, на един хълм, на който духа вятър. Той сяда на един камък, вади един тромпет и започва да свири на мъртвите. Това е първата стъпка, която зрителите правят в меланхолно-тревожното пътешествие на духа, на което ги взима Уотърс. Концертът от шоуто „Стената на живо“, който мина през цяла Европа по време на турнето му от 2010 до 2013г., е миксиран с кадри от пътуването на Уотърс, паметни диалози и сцени на скръб, които разтърсват със своята откровеност и голота.
Уотърс върви по следите на загиналите във войните, посещавайки военни гробища и мемориали из Европа. Виждаме го как прави символната връзка между децата си и техния прадядо, загинал в Първата световна война на гроба му. Срещата на младите хора с тишината на смъртта, вградена в паметника на техния близък, прелива в сцена от концерта на Уотърс в Париж, по време на която той посвещава песента „Mother“ на всички загинали от терор по целия свят. Не, той не е свръхестествен пророк, но символизмът на сцената към днешна дата ни кара да потреперим.
Следват кадри с ветерани, активисти и обикновени хора, загинали по време на войната, в протест или нападания над граждани. Mощни социални послания, акомпанирани от гениалната музика на Флойд, се просмукват във всеки нерв на зрителя. Онези, които бяхме на концерта през 2013г. си припомнихме интересното решение „Another brick in the wall“ да мине в началото на концерта. След като флойдианците получим своето още в началото, можем да се потопим в ледените води на „Стената“ спокойно. Със затаен дъх, който не отприщваме в продължение на два часа и половина.
В една от сцените Роджър Уотърс е сам в един бар и обяснява на бармана- французин на английски как е загинал баща му. Още преди съзнанието ни да се е залутало във въпроса как расте един голям човек, когато е загубил баща си на две годинки, Уотърс ни запраща отново на сцената, където кънти „Comfortably numb„. На стадиона няма удобно вцепенени хора. След това го виждаме, спокойно шофиращ своето черно ретро Бентли през полетата на Франция по пътя към Италия. И получаваме кратък енергиен импулс на надежда. Приятелят му, който пътува с него, сравнява усмивката на внучето му с усещането за пречистващ гръм от Зевс, което е получил на Олимп и ние си мислим, че все пак има любов и надежда. И миг по-късно отново сме запратени в стената. Към „Hey you„, в която отново чувстваме водата да пълни дробовете ни и сълзите – очите ни. Защото се изправяме заедно, но падаме по един.
Уотърс определя филма като антивоенен, протестен филм, но той е доста повече от това. Той е горчива чаша кино, музика и философия, която се пие до дъно и горчи дълго. И докато снимките на хора, загинали във войни, става все повече и все по-малки, правейки екрана на залата колаж от мъртви души, зала 1 на НДК започва да ръкопляска. Излизаме заедно и си тръгваме поотделно.
Спомени от шоуто в България – в галерията.
