shareit

Игра на къмпинги: Песен за огън без лед

| от |

Ако си мислите, че всички поп-фолк-хипстър-хипи дразнители са се изнесли към морето, жестоко се лъжете. Те бродят из нашите планини отвъд Вала, близо до Самоков, където въртят гумите на бутиковите си джипове, без хич да ги е еня за екоравновесието. Половинките им се размотават полуголи по цепки из националните паркове, а невъзпитаните им наследници крещят като диваци в тишината на достолепната гора, бият се, блъскат се и чупят клоните на дърветата, за да ръчкат в огъня.

Сякаш собственото им недомислие, прозиращо през непрактичното им облекло, ги радва повече от всеки един момент, прекаран сред нацъфтелите мащерка и жълт кантарион. Всъщност билките са пометени от подметките на коженото сабо и маратонките FERRARI, които въпросната компания е дошла да изпробва сред природата.

И то не къде да е, а насред нашия кемп.

С подобна глупост се бях сблъсквала и миналата година и тогава направих прибързаното заключение, че край морето е концентрацията на подобен тип персони, смятащи, че всичко, що е природа, е общо, ама всъщност тяхно.

Но ето че миналия уикенд разби представите ми и доказа, че гората ми е тясна, защото „къмпингари“ дебнат от всякъде.

Пътуването подготвях цяла седцмица и чаках с нетърпение момента, в който палатките ще бъдат опънати, децата – нахранени, а аз ще се изтягам на пикник одеалото с чаша охладено в реката вино. Всъщност първоначалинят ми план включваше солидно количество лед за чашата ми, което смятахме да съхраним в хладилна чанта, напоследък преврънала се в семейна гордост по градински партите и пътувания. Самоков ме изненада още в началото, след като търсенето на твърдата вода ми отне близо час, прекаран в безрезултатно бродене по хранителни магазини и големи вериги. В крайна сметка с мечти за вечерен огън и без лед се устремихме по поречието на Бели Искър, където от край време си имаме местенце под боровете.

С три деца и двама мъже разпъването на палатките и цялото устройване на кемпа си е предизвикателство. Докато 2-годишните се чудеха дали да се нагостят един друг с прясно оваляни в калта листа или настъпани шишарки, двамата татковци упорито отлагаха разпъването на палатките и се концентрираха върху раздумката и студените бири.

В крайна сметка избор нямаха и кемпа бе вдигнат. След кратко боричкане около скарата и мигове на истерия, провокирана от бягащите покрай пламъците малчугани, които нижеха някакви пухкави ГМО правоъгълници със странното име „Маршмелоу“ на шиш, пукане от камъни по сухия път и звуци a-ла Криско бийт разцепиха тишината. Пристигаха бъдещите ни съседи, а зад тях облак прах.

Четири лъснати джипа паркираха на сантиметри от трапезата ни след кратък демонстративен дрифт. Едра бабанка с бял потник и къси гащи, нахлузил чехли тип „прашка“ скокна тромаво на земята, настъпи шишарка и изпсува звучно. Надявах се външния вид да ме е подвел, но Едряка отвори уста, за да сбъдне страховете ми – псевдомутра в гората – това не го очаквах. Осъзнах, че бях приела безусловно, че такъв тип мускулести батки се срещат само по курортите или с гаджето „на Гърция“, но уви, явно вече могат да изскочат и от девствен лес.

Питам се какво търсят тези объркани бабаити и отговорът слиза на висока платформа от белия джип със залитане и уморен вид: „Зайко, дай да ходим по-натам, исками да са пичем с Вилито, накарах я зихтин да мъкни“, опитвам се да разделя думите на задъхана блондинка по бюстие.

В пълен контраст с белия потник на баща си и врязаните къси гащи на майка си слиза изтупано тузарче със снежно бяла блуза. Разпознавам марката по зеления крокодил в лявата част на тениската. Сигурно момчето си мисли, че брандът произвежда сафари екипи заради National Geographic иначе нямам обяснение за неудачния избор на цвят. Стои и гледа към масата, на която седим, но не обелва и дума – сякаш гледа в пространството без фокус. Тишина и от нашата компания в отговор.

Все така нагло и необезпокоени от факта, че сме там и се храним, новите ни комшии ни гледат зад кичозни очила с тъмни стъкла и златни рамки, без да адресират и дума към нас. След кратко писукане, Вилито, както разбираме, че се казва самодивата с прозрачна, мрежеста цикламена рокля и Зайка – половинката на Зайко с потника, демонстративно ни показват даденостите си в гръб, навеждайки се в чистене на палчета. ‘Тука’й валяло, отиди ми гел лака, Цонка няма часове и ще ходи после почивка. Ц-ц-ц, глей ко стана сига, цялата съм в кал“, нарежда Зайка, а Вилито се върти в кръг около оста си. „Чай да щракна селфи, малей тука дали има змии и много жежко, беее“, писукат къмпингарките.

През това време Зайко и приятели се насочват стремително към масата ни и без да поздравят преминават между столовете: „Няма да ви пречим, предполагам“, нахално констатира Зайко и вдигайки прах с шляпките си, като се насочва с 5 найлонови торби към горната част на поляната. Децата ни гледат с отворени усти, ние, възрастните още асимилираме ситуацията. Чудейки се как да подходим възпитано в случая, започвам да обмислям да им предложа да седнат направо с нас на масата, защото така или иначе ще са достатъчно близо, за да ни гледат в устите, докато дъвчем обяда си. В този момент, обаче чувам ясно гласа на детето на приятелите ни: „Всъщност имаме против. А и по принцип в планината се поздравява. Вие сигурно сте за първи път в гората“.

В този момент Зайко онемява и се обръща. Едри вежди говежди се срещат някъде там в края на камбовидния му нос. Зайко вдига с отработено мутренско движение Гучито от очите си и поглежда към 8-годишния, дръзнал да му противоречи. „Штт“, подсвирква като на пазара Зайко. „Мойто момче, ако знайш кой съм, няма тъй да ми говориш. Кат порасниш, ши разбереш, че в гората няма твое, няма мое. И ние на тва нащо място идвами `сяка година, ама ей на – вий сте на изпреварили и тъй“.

Малчуганът продължава да гледа с чистия си поглед Зайко и още по-решително заявява: „И все пак ние имаме против“. Очите и устата на Зайко стават с една и съща големина, като три черни дупки в червендалестото му лице. С недоумяващ поглед бабаита поглежда към нас, възрастните, които едва сдържаме смеха си. Не реагираме. Оставяме го в лапите на 8-годишният хлапак, който, лишен от предразсъдъци, не се страхува да въстане срещу простащината. А в този случай сякаш природата е на негова страна или поне такова е усещането. Новодошлите мълчат. Мълчат Зайко, Зайка, Вилито и останалите трима с потници, които безлично се подпират по колите и дъвчат дъвки. Мълчат и наследниците им, облечени в бели блузки с големи рогови очила на нослетата, неразбирайки какво се случва.

Зайко тръсва кичето на главата си и се връща в колата. Какво ли се случва в голямата му глава, едва ли той самият може да пресъздаде в думи. След кратък размисъл вади багажи и невъзмутимо започва да подготвя мястото, което си е харесал за предстоящата фотосесия селфита. Отдъхваме, когато виждаме, че не носят палатки.

 
 
Коментарите са изключени за Игра на къмпинги: Песен за огън без лед